Лус се облегна на рамката на вратата, облекчена да види, че баба й отново е същата, като преди. Скръсти ръце на гърдите си и започна да се наслаждава на трескавата дейност, която се развиваше в кухнята. В квартала наричаха Есперанса La Dama Mariposa, Дамата пеперуда, защото отглеждаше пеперуди. И по-специално от вида монарх. Откакто Лус се помнеше, край баба й винаги бе пълно с деца, особено през лятото, когато пеперудите излизаха от пашкулите си или когато ги пускаше в градината.
Най-накрая вратата се затвори, Есперанса се обърна към Лус и плесна отново силно с ръце. Тъмните й очи искряха, от загадъчно вълнение.
— Трябва да ти покажа нещо! Имам изненада за теб!
Момичето отпусна ръце и отново се напрегна, от смътна тревога.
— Изненада? За мен?
— За нас! Ела! — Есперанса се засмя въодушевено, като дете.
Взе черния си дълъг шал от стола. Лус се ухили широко. През целия този дъждовен, мрачен ден се беше тревожила толкова много, но сега нейната абуела се смееше и говореше за изненади. Тя също се разсмя на глас и я последва, през вратата навън.
Дъждът вече ръмеше съвсем леко, по-скоро беше мъгла, която падаше нежно по лицето й. Хвана баба си под ръка, докато слизаха по шестте циментови стъпала, водещи до тротоара пред къщата. Есперанса заобиколи едно малко пространство с оцеляла по случайност сиво-зелена градска трева и спря пред стар фолксваген „Бръмбар“, паркиран на улицата. Пусна ръката на Лус и бръкна в джоба си. Лицето й грейна триумфиращо, когато извади някакъв ключ от там.
— Изненада!
Лус зяпна.
— Кола?!
— Хайде, ела да погледнеш! — извика Есперанса, постави ключа в ръката й и я побутна към бордюра. — Какво мислиш?
Лус все още зяпаше втренчено, малката оранжева кола и не успяваше да намери думи, за да каже нещо.
Баба й плесна с ръце.
— Изненадана си, нали?
— О, да, определено — измънка Лус.
— Знаех, че ще бъдеш. Нямах търпение да видя изражението на лицето ти.
Лус мина по влажната земя и приближи до колата. Под жълтеникавата светлина на уличната лампа се виждаше, че старият фолксваген бе имал труден живот. Протритата оранжева повърхност беше изпъстрена, като от шарка с многобройни малки вдлъбнатини и петънца от ръжда, а когато надзърна през прозореца, вътре всичко изглеждаше по-овехтяло и изтъркано, отколкото в новите коли. Поклати глава, като се питаше кое беше по-голямата изненада: това, че баба й наистина беше купила кола, или фактът, че беше успяла някак да открие най-грозната, най-жалката кола на планетата. И въпреки това в нея имаше една странна, ретро елегантност и шик и тя трябваше да признае, че това й харесваше.
— Купила си кола! — каза все още зашеметена, от ставащото.
Есперанса наведе леко встрани глава и я погледна изпитателно, защото долови съмнението, в гласа й.
— Ти искаше кола, нали?
— Да — съгласи се Лус, с плаха усмивка. От години спестяваше, за да си вземе кола, но като че ли, моментът все не беше подходящ, за да похарчи няколко хиляди долара. — Исках кола. Но… — Прехапа устни и се поколеба.
Не искаше да изглежда неблагодарна и все пак притеснението, за похарчените пари, загаси огъня на ентусиазма й, като леден дъжд. Лус беше много пестелива и знаеше съвсем точно с колко пари разполагаха — или по-скоро, не разполагаха — в кредитните си карти. Тъй като само тя работеше, отговорността, да плаща сметките, падаше върху нея. Как беше могла Есперанса, просто да излезе и да купи кола, зачуди се тя и усети, как тялото й потръпва.
— Е, какво мислиш?
— Бабо, откъде намери пари за колата?
Есперанса махна небрежно с ръка.
— Не струваше, много скъпо.
Лус погледна пак, към древния фолксваген, с вдлъбнатини по бронята и ивици от разрастваща се ръжда и сърцето й се сви при мисълта, че милата й баба, може да е била оскубана, от някой измамник.
— Колко плати?
Есперанса изсумтя и повдигна брадичка.
— Не е възпитано да питаш за цената на подарък. Това не е твоя грижа.
— Съжалявам. Но, абуела, това… — Лус си пое дълбоко дъх. — С кредитна карта ли плати?
Трябваше да попита. Кредитната компания току-що беше повишила лихвите си и тя вече се чудеше, колко време ще й трябва, за да възстанови сумите, които вече дължаха.
— Не. Имах свои пари.
Лус повдигна изненадано вежди.
— Така ли? Откъде?
Есперанса отклони поглед.
— Събирах си на едно тайно място…
Момичето си представи чорап, пълен с долари, и монети, скрити в кутия за кафе. Успя да се въздържи, да не се изсмее при мисълта за старомодните начини за спестяване на баба си.
— Колко имаше?
Есперанса посочи гордо, с ръка, към колата.
— Достатъчно за това!
Лус се опитваше да намери думи, които да не засегнат чувствата на баба й. Но трябваше да бъде практична и да мисли, за бъдещето им.
— Абуела, знаеш, че цепим всеки цент на две. Можехме да използваме парите, за да си платим дълговете. Лихвите са направо убийствени. И освен това Съли винаги казва, че да си купиш кола е същото като, да си вземеш кученце. Цената, която даваш в началото, е само първата и най-малката сума.
Есперанса придърпа на гърдите си, краищата на плетения си шал.
— Надявах се, че Съли може да я огледа, да я постегне малко.
