Съли незабавно смръщи тъмните си вежди.
— Може би трябва да отидем при нея.
Сърцето на Лус се размекна от нежност. Съли харесваше баба й и тя от своя страна също милееше за високия и сърдечен приятел на своята внучка. Двамата имаха силна връзка помежду си, която още повече караше Лус да го обича. Есперанса винаги молеше Съли да я закара до магазина или до търговския център или да вземе нещо вместо нея, защото тя нямаше кола. Съли беше истински джентълмен и никога не й отказваше. В замяна, тя го канеше редовно на вечеря, защото знаеше, че живее сам, и винаги му приготвяше торба с храна, или сладкиши за вкъщи.
— Не мисля, че е свързано, със здравето й — каза Лус. — Нещо се е случило вчера.
— Какво? — попита той и изключи двигателя на пикапа.
Мощният мотор избоботи шумно и разлюля леко цялата кабинка, докато заглъхваше, а Лус най-накрая успя да изкаже на глас тревогата, която беше таила цял ден в себе си.
— Когато вчера се прибрах у дома от работа, тя говореше по телефона. Но щом влязох, бързо прекрати разговора, сякаш не искаше да чувам с кого и за какво говореше. Когато я попитах кой е бил, ми каза, че е била моята леля, tia Мария, но не ме погледна и изражението й беше някак гузно, нали знаеш какво имам предвид? После отиде на верандата и започна да мете. Опитах се да разбера какво е станало, но баба ме избягваше, а накрая каза, че ще говорим за това по-късно.
— Звучи ми, като че ли двете са се скарали за нещо.
— Може би. Баба и леля често се карат. Но този път беше различно. Нещо голямо е, каквото и да е то. Никога не съм виждала абуела толкова… — опита се да намери правилната дума, да открие определение за мрачното изражение в очите на баба си.
— Притеснена?
— По-лошо. Разтърсена. — Отново видя пред себе си лицето на Есперанса, бледо и отнесено. Махна предпазния си колан. — По-добре да се прибирам и да проверя, как е.
Лус се размърда, за да излезе от пикапа, но Съли я хвана за лакътя и я придърпа обратно.
— Ъъъ, Лус — започна колебливо той, като се закашля леко, за да прочисти гърлото си. — Искам да ти кажа нещо.
Тя долови сериозността, в тона му и веднага се напрегна. Облегна се отново назад на седалката.
— Добре.
— Нали знаеш, как баба ти ме кара от време на време, да й пазарувам разни неща?
— Да.
— Ами, напоследък ме праща до аптеката да й вземам лекарството.
— Лекарството? Какво лекарство? — попита Лус рязко.
Не знаеше, Есперанса да е болна от нещо и се уплаши много. Баба й бе за нея, целият й свят. След като майка й беше умряла, тя я беше отгледала съвсем сама. Това беше единственият дом, който Лус някога беше имала.
— Не ми е казвала, че взема някакви лекарства. Съли, не знам какво ще правя, ако нещо й се случи. Само като си помисля за това и сърцето ми спира.
— Виждаш ли? Затова не искаше да разбираш. Помоли ме да не ти казвам, но ти беше толкова притеснена… Реших, че трябва да знаеш. — Погледна я гузно. — Мразя да нарушавам обещанията си.
Лус си пое дълбоко дъх и издиша, за да се успокои.
— Не, Съли, постъпи правилно. А пък аз…, аз няма да й казвам, че знам. — Погледна нервно към къщата. — По-добре да вървя и да видя, как е.
— Все още ли искаш да те взема тази вечер? Може би предпочиташ да си останеш у дома?
Тя разтърси глава.
— Сигурно вдигам прекалено много шум за нищо. Ще съм готова.
Наведе се към него за бърза целувка, после се измъкна от пикапа. Чу зад себе си, буботещия шум на запаления двигател, когато Съли потегли. Лек дъждец я преследваше, докато се изкачваше по стъпалата, до входната врата.
Малката кафява тухлена къщичка на баба й, отвън изглеждаше мрачна и свъсена, но отвътре грееше от живот. Яркият дух на Есперанса буквално пулсираше във всяка от цветните стаи. Метални и керамични образи на божества от Мексико висяха по стените, а в олтара в дневната имаше голяма, поставена в рамка картина на Девата от Гуадалупе.
Лус метна чантата си, на малката претрупана холна масичка. Чу звуци от детски смях и повдигайки нос, надуши безпогрешно миризмата на царевица. По лицето й неволно премина усмивка.
— Прибрах се! — провикна се тя.
— Aqui!8
Последва гласа в кухнята, където я заляха богатите аромати на черно печено кафе, царевица и кимион. Дървената купа беше препълнена догоре със зелени лимони, портокали и авокадо, което Есперанса обожаваше. Тя често разказваше на Лус, за огромните дървета aguacate, в семейната им ферма в Мексико, отрупани с авокадо. Ароматна пара се надигаше от тенджерата на печката толкова мощно, че капакът тракаше. Есперанса беше заобиколена от две момичета и едно момче, всичките на около седем години. Тя вдигна глава и улови погледа на Лус, после с игрива усмивка плесна с ръце.
— Време е да се прибирате, mis ninos9. Майките ви сигурно ви очакват вече за вечеря — каза, побутвайки децата към вратата. — Не, не, пеперудите си отидоха. Отлетяха за Мексико. Lo siento. Съжалявам. Но не се тревожете. Ще се върнат обратно през пролетта, нали? Шшш, yo prometo. Обещавам ви.
