— Хей, разбрах какво каза — прекъсна я Лус. — Понякога се ядосвах на баба си, когато тя прекарваше много време със съседските деца. Всяко лято им показваше, как да търсят малките яйца на пеперудите в нейната градина. Позволяваше им да събират свежи листа от млечка и да хранят гъсениците. Децата се мотаеха из къщи постоянно, играеха в градината и искаха още бисквитки и сок. Знаеш колко досадни могат да бъдат малчуганите. — Облегна се назад в стола си, потънала в спомените си. — Парите никога не ни стигаха. Мразех работата си и се вбесявах, когато се прибирах у дома и я виждах да раздава сладкиши на хлапетата, докато аз нямах пари, да изляза навън да изпия една бира. Понякога се оплаквах, че все едно ръководим цял детски летен лагер. Баба само се усмихваше, по онзи загадъчен, древен женски начин и ми казваше, че добротата е, като слънцето и дъжда. Ако ги пестиш, светът ти ще пресъхне. Но колкото повече даваш, толкова повече ще получаваш в замяна. На погребението й се изненадах колко много момчета — е, вече млади мъже — дойдоха и ми казаха, че тези лета при La Dama Mariposa — така я наричаха — ги е държала далече от улицата. — Млъкна, опитвайки се да сдържи сълзите си. — Тези думи бяха за мен истинско откровение. Почувствах се едновременно и благодарна, и изпълнена с разкаяние, заради всички години, през които й се бях сърдила. — Устните й се разтегнаха в лека усмивка. — Мисля, че мисис Пенфолд прилича на баба ми. Пълна е със слънце и дъжд. Един поглед към градината й ми казва всичко, което имам нужда да зная за нея.
Маргарет оправи ненужно ризата си, без да каже нищо, и погледна замислено през прозореца.
Лус разчисти масата и постави чиниите си в мивката.
— Най-добре е да си събера нещата и да отида при Офелия. Закуската беше страхотна. Беше много мило от твоя страна, че ми позволи да пренощувам. Благодаря ти.
— Накъде ще тръгнеш от тук?
— Ами… — Момичето се подпря на плота. — Първо ще видя как е Офелия, след което тръгвам за Сан Антонио. А после, ако всичко е наред, ще продължа за Мексико.
— За Мексико? — изненада се Маргарет. — Това си е доста път. При семейството си ли отиваш?
— Да. Леля ми живее в Сан Антонио. Надявам се, че ще дойде с мен при другата част на семейството ни, в Мичоакан. Дълга история, но в рода ни е традиция да се посрещат пеперудите монарх, когато наесен се завръщат в планините, около Деня на мъртвите. Баба ми почина наскоро и искам да съм там, когато пеперудите пристигнат.
Маргарет се оживи и се наведе към нея с интерес.
— Отиваш в Мичоакан? — попита тя. — Да видиш светилищата на пеперудите монарх?
Лус се изненада, че тя знае за светилищата.
— Това е планът.
Маргарет беше останала без думи.
— Говориш за колониите на пеперудите монарх? Горе в планините?
Когато Лус кимна, очите на жената срещу нея направо грейнаха от възбуда, тя се облегна с лакти на масата и се подпря на брадичката си.
— Чела съм за тях. Гледала съм филми по телевизията. Винаги съм се изненадвала, че тези крехки създания могат да направят толкова дълго пътешествие. Това е истинско чудо. Мисля, че още пазя броя на „Нешънъл Джеографик“ на родителите ми от края на седемдесетте, когато за първи път са открили колониите на пеперудите. Било е гигантска сензация; всички са говорили за това. Дотогава никой не е знаел къде всъщност отиват всички тези пеперуди.
— Освен местните селяни, разбира се — добави шеговито Лус.
— Да, разбира се, освен тях. Но научната общност не е знаела — отвърна Маргарет и от тона й беше ясно, че единствено тази група хора е от значение. — Родителите ми събираха дневни и нощни пеперуди. Имаха впечатляваща колекция от разнообразни видове. За тях откриването на светилищата, както ги наричат местните, на пеперудите монарх в Мичоакан, беше толкова вълнуващо, като стъпването на Нийл Армстронг на Луната. Често говореха, как някой ден ще отидат до там. Дори си купиха палатка и спални чували и бяха направили план за пътуването. Това беше нашата семейна мечта. Баща ми е типичен немец — обича детайлите и беше предвидил и най-малките подробности на пътуването ни — дори дрехите и екипировката, която щеше да ни трябва. Особено си падаше по малките фенерчета, компасите и, разбира се — Маргарет леко се изкикоти, — швейцарските джобни ножчета. Направи и собствен дизайн, на дневниците ни за наблюдение.
Усмихна се, на спомена.
Лус също се усмихна вътрешно — какъвто бащата, такава и дъщерята.
— Така и не направихме това пътуване.
Лус забеляза съжалението, проблеснало в очите на Маргарет.
— Но все още можете — каза тя.
— Какво? О, не. Татко не е добре. Има болно сърце и няма да се справи с изкачванията в планината. И, разбира се, мама… — Прехапа устни, после вдигна чашата си и отпи една глътка. — Не, ние пропуснахме шанса си. — Въздъхна и изражението на лицето й омекна. — Ти обаче си късметлийка.
