На Лус й хареса мисълта, че ще продължи ролята на Есперанса, като разказвач на истории. Настани се удобно на креслото до леглото, припомняйки си, как като малка слушаше с часове, мелодичния глас на баба си. Можеше да нарисува сцената, сякаш я виждаше пред себе си и в момента, думите още звучаха съвсем ясно в главата й. Имаше толкова много легенди, толкова много истории за разказване.
Започна с любимата си, легендата за двете богини, които се жертвали, заради всички хора по света. Докато разказваше, как Малката Нана смело скочила в огъня, се почувства свързана с кротката богиня, която в края на своя живот си спечелила най-голямата слава, защото донесла светлината в света. А когато украси с малки подробности саможертвеното решение на Шочикетцал да стане майка на всяко живо създание, изпита странен копнеж по собствената си майка, особено като наблюдаваше как Офелия люлееше невръстната си дъщеря, за да я приспи. Дали майка ми е гледала към мен по този начин, запита се Лус.
Щом приключи, вдигна глава. Офелия имаше леко объркано изражение.
— Не ти ли хареса? — попита я Лус.
— Не, обичам тази история. И на мен ми е една от най-любимите. — Поклати глава. — Но си разбрала погрешно част от нея. Не богинята Шочикетцал донася цветята и пеперудите на света. А бог Кетцалпапалотл.
Лус почувства, как страните й пламват, от възмущение.
— Баба ми е разказвала тази история, милион пъти.
Офелия тръсна глава.
— В училище, в Мексико, учехме всички митове на ацтеките, цялата им култура. Мексиканците си падат много по насекомите, особено по пеперудите. Голяма част от тези богове и богини са доста объркани в главата ми, но Шочикетцал си я спомням много добре, защото е леко извратена. Най-лесно я запомних! Тя е богинята на красотата и насладата. Следвала воините на бойното поле и правела любов с тях в мига на смъртта им — с пеперуда в устата си. Буквално. Не можеш да забравиш нещо такова, нали? По този начин им давала кураж, а ако воините умрели, било нещо като гаранция, че след смъртта си щели да отидат в тайната й градина, високо в планините. Кетцалпапалотл обаче е богът на пеперудите. Всъщност това е името, с което ацтеките наричали пеперудата монарх. Има си даже храм, близо до Теотихуакан. Ходила съм там, като малка. Много е красиво. Трябва да отидеш, когато стигнеш в Мексико.
Лус се облегна назад, на стола си и поклати объркано глава. Бебето издаде тихички гукащи звуци и веднага, привлече вниманието на Офелия. Тя махна пелената й, провери памперса и като видя, че е сух, несръчно се опита, отново да повие дъщеричката си. След много мърморене и пуфтене, успя някак си да се справи и я гушна. Когато малката се успокои, Офелия с въздишка отметна немирния кичур коса, който все влизаше в очите й. Погледна към Лус и й се усмихна благо.
— Хей, Лус, така става и с приказките, нали? Всеки променя историята, за собственото си дете. Може би, баба ти е искала да имаш пеперудите и богините накуп. И на мен, твоята версия ми харесва повече. Жените, така или иначе, вършим цялата работа на тоя свят.
Погледна към бебето си.
— Нали така, mi amor? — Наведе се и целуна челцето на дъщеричката си. После се засмя уморено. — Освен това, кой може да запомни имената на всички тези ацтекски богове? Толкова са много — на огъня, на дъжда, на цветята, на слънцето, на пеперудите… И все започват с Шочи и завършват на — кетцал и други подобни.
Лус не отговори. Беше невъзможно, дори да си помисли, че Есперанса може да не е разбрала историята правилно или че я е променила нарочно. Но Офелия изглеждаше толкова сигурна…
Вратата се отвори и Маргарет надникна предпазливо в стаята. Русата й коса се вееше свободно, пусната като вълна. Погледна нервно към Офелия, после и към Лус.
— Съжалявам, че ви притеснявам. Сестрата каза, че остават, само още пет минутки от свиждането. Чудех се… всъщност, се надявах… Може ли да видя бебето?
Лус усети, как в стаята сякаш стана по-студено. Погледна към Офелия и видя, че тя беше свъсила вежди.
— Маргарет ме приюти, през изминалата нощ — каза бързо, за да разбере Офелия, че отношенията между тях се бяха променили.
— О, така ли? Много мило. Ъъъ, влизай, моля те — отвърна Офелия, но тонът й беше все така сдържан и напрегнат.
Маргарет се приближи колебливо, очите й не се откъсваха от бебето.
— Толкова е малка — отрони тя, с възхищение в гласа. — Прелестна е.
Защитната стена на Офелия беше преодоляна в миг и тя се усмихна, против волята си. Погледна отново момиченцето си.
— Два килограма и петстотин — каза с гордост. Видя копнежа, в очите на Маргарет и неохотно предложи: — Искаш ли да я подържиш?
Маргарет беше смаяна и отстъпи назад.
— Аз? Никога досега не съм държала бебе. Не и толкова малко.
— Шегуваш се, нали? Е, лесно е. Дай си ръцете — инструктира я Офелия.
Русата жена пристъпи напред и застана, като вцепенена.
— Вземи я лекичко. Тя не хапе. Все още няма зъби! — Офелия внимателно постави бебето в прострените й напред ръце. — Сега придържай главичката й. Леко! Точно така.
