Докато сърбаха внимателно билковия чай и закусваха, обмениха малко обща информация за това, къде са родени, за образованието си, за работата си… Маргарет не приличаше, на студената и безразлична жена, която Лус беше видяла за пръв път в градинския офис предишния ден. Тази сутрин беше по-сърдечна, макар и не чак бъбрива, но определено не и толкова сдържана. Очевидно не беше някоя разглезена дебютантка, изявяваща се само по светски събития; беше завършила университета в Канзас, специалност градинарство, после беше получила степен и от бизнес училище, издържайки се изцяло сама. През цялото време на следването си, бе работила почасово и бе спечелила няколко стипендии. Решителността й, явно беше огромна. След дипломирането си беше работила за университета, а по-късно беше получила предложение за работа от „Тайните езера“. През годините беше спестила достатъчно пари, за да си позволи собствено жилище и кола. Лус слушаше, попивайки всяка нейна дума. Независимостта на Маргарет беше пример за нея, такъв беше животът, който си представяше за себе си.
— Винаги ли си се интересувала от градинарство? — попита тя и Маргарет кимна.
— Баща ми беше ентомолог, а майка ми преподаваше природни науки в начално училище. Научиха ме на латинските имена на растенията и насекомите, преди да проходя. Как можех, да не обикна градините? — Засмя се леко, пръстите й обходиха разсеяно ръба на чашата й. — „Маргаритка“ беше първата ми дума.
— Сигурно много се гордеят с теб.
Лицето на Маргарет помръкна, преди да отговори.
— Баща ми се гордее. Мама почина, преди да се дипломирам. Харесва ми да мисля, че и тя би се радвала.
Признанието й, накара Лус да я почувства по-близка. Дали фактът, че и двете бяха загубили майките си, беше причината за този момент? Сякаш откри, че и двете принадлежаха към едно и също сестринство или че бяха от един и същи град. Усети, че тази болезнена загуба е нещо, което ги свързваше по-силно, че ги е белязала по начин, който не можеше да бъде обяснен лесно на другите. Знаеше, че макар да са живели на различни места, в различни градове, е имало моменти, може би в някоя дъждовна вечер, когато и двете бяха гледали мълчаливо в стената пред себе си и бяха изпитвали едни и същи емоции. Беше, като откраднатия поглед към хладилника на Маргарет. Това, което беше вътре, бе нещо лично. Разкриваше тайни.
— И аз загубих майка си — каза тя.
Очите на Маргарет станаха някак по-благи и Лус знаеше, че и тя е усетила връзката помежду им. Домакинята й се усмихна леко и попита:
— На колко години беше?
— На пет.
— О, толкова малка…
— Почти не си я спомням.
— Съжалявам. Не мога дори да си го представя. Моята майка си отиде, когато бях на двайсет и една. Бях вече пораснала жена. Но все още ми липсва. — Усмивката й беше тъжна. — Понякога, в най-необичайни моменти виждам или правя нещо и си мисля, че мама щеше да го хареса.
Лус стисна по-силно чашата си. Тя не знаеше какво би харесала майка й. Дори и това нямаше.
— Значи ти харесва да работиш в „Тайните езера“ — реши да смени темата. — Да се занимаваш с градинарство и всичко това… Мястото е изумително.
— Да, харесва ми — отвърна Маргарет, но гласът й беше тих и погледът й пробяга към прозореца.
— Чувам едно „но“…
Маргарет сдържа усмивката си и си наля още чай от красивия чайник от китайски порцелан с цветя, в който го беше пресипала.
— Но някак си се затворих в офиса. Преди смятах, че ще работя в разсадник, ще експериментирам, може би дори ще създавам нови видове растения. Нещо навън… — Изправи се в стола си, стегна се, сякаш внезапно беше осъзнала, че се е разкрила прекалено много. — Не ме разбирай погрешно. Работата е чудесна — натърти тя. — И мисис Пенфолд се нуждае от мен. Тя е прекрасна жена и има дарбата на „зеления палец“ — всичко, което докосне, разцъфтява. Растенията просто оживяват от допира на ръката й. — Закашля се леко. — Но може да бъде прекалено импулсивна.
Лус се сети за думите на Есперанса.
— Импулсивна?
Маргарет кимна.
— Особено, когато става дума за пари. Виж какво направи с Офелия. Сигурно ще поеме болничните й разходи и ще й помогне, да започне отначало. Никой не знае по-добре от мен, че всъщност не може да си го позволи. Тя не може да помогне сама на себе си. Трябва да разчиствам и предотвратявам кашите, в които без съмнение ще се забърка.
Лус се отпусна в стола си. Жената срещу нея сменяше настроенията си толкова рязко — в един миг беше сърдечна, в другия ставаше студена, като подредения си хладилник.
Маргарет забеляза възмутеното й изражение и добави:
— Не че Офелия е виновна за това, разбира се.
Лус преглътна тоста си, но имаше чувството, че парченцето хляб заседна в гърлото й. Изчака минута, докато обмисляше думите си.
— Нарече мисис Пенфолд „импулсивна“. — После се сети за Есперанса и каза: — Баба ми щеше да каже, че това е проява на доброта.
— Ами… аз…
