Лус въздъхна и се замисли, как неочаквано, се беше променило пътешествието й — внезапни завои и отклонения, опасни обрати, пътища без изход. В края на краищата, просто трябваше да кара напред и да разчита знаците по пътя си.
Беше много благодарна, когато дойде редът и да си почива на задната седалка със Серена в скута си и с кутията с пепелта на Есперанса до себе си. Левият й крак я болеше от натискането на съединителя, в продължение на толкова много дни. Отвън денят беше слънчев и топъл. Климатикът в колата не работеше, така че бяха свалили до долу прозорците и октомврийският вятър развяваше косите им и разхлаждаше лицата им. Лус отпусна главата си лениво настрани, докато зяпаше разсеяно през прозореца към меланхоличния пейзаж, край който минаваха — земята беше бледожълта, в цвета на сламата, която я покриваше, тук-там се мярваха случайни дървета, постройки и крайпътни търговски центрове, навсякъде се виждаха водни резервоари, издигащи се от равната земя, като фигурки на дъска от детска игра. Поради ремонт, магистралата беше стеснена, до една лента и изглеждаше, че ще бъде така, до самия край на пътя. Където и да беше той. Клепачите на Лус натежаха и се затвориха, а Серена изскимтя в съня си. Стейси погледна към хоризонта и поклати глава.
— Там, където съм израсла, гледката е много по-хубава, от тази пустош тук.
— Мислех, че в Тексас, навсякъде е така — каза Маргарет.
— О, не — възпротиви се бурно Стейси. — Всички мислят, че Тексас изглежда като във филма „Гигант“21 — пусти, сухи земи, пълни със стада добитък и нефтени кладенци. Тексас е голям, скъпа. Някои, от най-прекрасните парченца земя, които са се отпуснали, от сърцето на Бог, са тук. Само почакай. Искам да видя лицето ти, когато навлезем в Хълмистата земя22.
— Ти от там ли си?
— Аз съм от Остин. Но ми се щеше, да видиш ранчото на баба ми. Баща ми работеше там, докато баба беше жива, но тя още не беше изстинала в гроба си, когато той го продаде и ни премести, в чисто нова къща, в съседния град. Мама беше доволна, но моето сърце бе направо разбито. Не знам, дали някога ще им простя, че го продадоха. Сякаш се отказаха от семейната ни история и я изтъргуваха за пари в брой. Научих, че мога да живея, както сред открити пространства, така и в големи градове, където хората се блъскат един в друг. От едната крайност в другата. Простотиите между тях обаче — монотонността на предградията — не е за мен. Оттогава пътувам постоянно. Но, Господи, как ми липсва онова ранчо. Нищо не може да се сравни с това, да седнеш на хълма, сред високата трева през лятото и да гледаш реката под себе си. Или през есента, да наблюдаваш, как сенките на дърветата сменят цветовете си и стават златни. Всичките ми спомени от детството, са от това място.
— Странно е, какво си спомня човек от времето, когато е бил дете — каза Маргарет. — Нашето семейство не беше много по показните чувства, но…
— Какво не е било? — прекъсна я, недоразбрала Стейси.
— Не се прегръщахме или целувахме много — обясни спокойно по-възрастната жена. — Но имаше много любов. Сигурно родителите ми са спорили, или са се карали от време на време, но не си го спомням. Помня само щастливите моменти — как седим под елхата на Коледа, или как духаме свещичките на тортата за нечий рожден ден. И двамата бяха преподаватели, така че нямахме много пари за дълги и далечни ваканции, но най-хубавите ми спомени са как се катерим из планините и търсим редки видове растения и насекоми.
— Струва ми се тъпо — каза откровено Стейси.
— Не, съгласна съм с нея — обади се Лус от задната седалка и постави нежно ръка върху кутията с пепелта на баба си. — Най-ценни, са не големите празници или скъпите подаръци. Ние също не можехме, да си позволим почивки и ваканции, но не са ми липсвали. Това ми е първото излизане извън Средния запад.
Стейси погледна към Лус, в огледалото за обратно виждане, с широко отворени от изненада очи.
— Момиче, ти се шегуваш, нали?
— Аз също за първи път излизам от моя щат — обади се Маргарет.
— За теб го вярвам — каза Стейси и смигна шеговито.
Лус се засмя. Определено предпочиташе приятелското заяждане между двете, пред предишното студено напрежение.
— Най-хубавите ми спомени, са от градината на баба ми, когато пускахме на свобода новите пеперуди. Харесваше ми да наблюдавам, как пробват плахо крилете си, как пърхат бавно с тях напред и назад, толкова свежи и кадифени… Сигурно съм присъствала на пускането на хиляди пеперуди, но всеки път ми се струваше, че е за пръв път.
