— Е, аз никога не съм пускала пеперуди или търсила буболечки — каза Стейси. — Не че съжалявам за това. Не помня и големи ваканции, нито скъпи подаръци. — Млъкна и подаде ръка през прозореца, мърдайки с пръсти, сякаш се опитваше да улови вятъра. — Но си спомням дърветата. В ранчото имаше много дъбове, мескити, орехи, кедри. Няма друго дърво на земята, което да ухае като кедъра. Усещаш го още преди да го видиш, като парфюма на баба ми. Независимо къде съм, щом подуша кедър, затварям очи и мисля за Тексас. Това е… — Внезапно гласът й се промени. — Това хич не е на добре.
— Какво? — извикаха едновременно другите й две спътнички. Лус подскочи рязко и събуди Серена.
— Погледни тук! Свети в червено. Какво означава това?
Момичетата се спогледаха, изтръпнали от страх.
— От двигателя излиза пушек. Трябва да спрем веднага! — викна Маргарет.
— Не мога! Няма къде да отбия! — Стейси посочи отчаяно към оранжевите конуси, които преграждаха платното на магистралата.
— Почакай малко — каза Лус и се наведе през седалката, за да погледне командното табло.
Ел Торо беше стар и нямаше всичките тези екстри, които имаха по-новите коли. Червената светлина, не даваше много точна информация, какво всъщност не е наред. Серена долови напрежението и започна да лае.
— Знаех си! Ще си умрем в тази купчина ламарина! — проплака Маргарет.
Стейси и Лус се извърнаха, като по даден сигнал към нея, изненадани от избухването й.
— Е, аз със сигурност няма да умра, на този забравен от бога път — каза тексаската, взирайки се пред себе си, за да открие някаква възможност за слизане от магистралата. — Все ще намерим някой да ни помогне.
— Добре, момичета — обади се Маргарет, която явно вече беше дошла отново на себе си, с глас и интонация като на мисис Пенфолд. — Да помислим. Тук някъде би трябвало да има упътване.
Отвори жабката пред себе си и започна да рови из листовете, които намери вътре.
— Ти сериозно ли смяташ, че тази вехтория ще има упътване? — попита изумено Стейси. — По-вероятно е, да го намериш с машина на времето, някъде из седемдесетте години, там, където е и тапицерията му.
— Аз поне, се опитвам да направя нещо! — Маргарет напъха хартиите обратно в жабката, но те не се побраха вътре. Тя ги натъпка по-силно и започна да удря капака с юмрук пак и пак, но не можа да го затвори. — Просто отбий някъде — тросна се тя. — Не мисля, че колата трябва да е в движение, ако тази лампичка свети в червено.
— Вижте! — извика Лус и посочи пред рамото на Стейси. — Там има отбивка! Тръгни по нея!
Стейси отби по нещо, което изглеждаше като най-пустия път, който някога всяка от тях беше виждала. Страничните ограждения бяха изпочупени и покрити с вековен прах, земята покрай пътя беше суха и камениста и наоколо не се виждаше нито дърво, нито дори намек, за някаква зеленина. Спирачките на колата изсвистяха, когато спряха сред облаци прах, секунди след като излязоха от магистралата.
На задната седалка Лус стисна силно ръце, страхувайки се, че Ел Торо се е развалил отново. Само че сега не бяха в голям град, а в средата, на скапаното никъде и нищо. В далечината, доколкото можеха да видят, имаше само две постройки. Едната беше разнебитена бензиностанция, с три направо древни на вид колонки, а другата — изоставена закусвалня от веригата „Деъри куин“ с паднали по земята букви от табелата. Двигателят на колата изръмжа за последно и за миг момичетата останаха мълчаливи, вперили очи в безлюдната картинка пред тях.
— Мисля, че сме в „Зоната на здрача“ — каза Маргарет.
— Не, просто в Тексас — отвърна Стейси. — Мацки, трябва да кажем едно „алелуя“. Тази бензиностанция може да не е първа прелест, но все пак я има! Предлагам да се пробваме, освен ако не искате да караме поне още няколко километра надолу по пътя до първата водна кула. Но Тексас е голям и следващото място с хора, може да е доста далеч.
— Карай към бензиностанцията — каза Лус.
Стейси кимна и подкара към бензиностанцията на Уилбър Лес. Под фирмения знак имаше табела, на която пишеше с криви букви: „Където малкото е повече.“23
Стейси паркира до една от колонките и изключи двигателя. Той изтрака за секунда, после млъкна толкова рязко, сякаш беше завинаги. Маргарет и Лус се измъкнаха от местата си, Серена се изниза след тях. Стейси извади червило от чантата си, постави го внимателно на устните си, нагласи се, след което се огледа наоколо. С изключение на мъжа, който зареждаше с бензин товарния си пикап, мястото изглеждаше изоставено.
— Е, момичета — заяви саркастично Маргарет, взирайки се в счупената въздушна помпа, мръсните прозорци на магазина и изрисувания на ръка фирмен знак. — Бих казала, че в момента тук дори и малкото го няма.
Стейси изпъна ръце над главата си.
— Не, със сигурност винаги си е било толкова малко.
Лус се разсмя. Внезапно цялата ситуация й се стори невероятно забавна.
— Може да се каже, че въпросният Уилбър живее според името си. Като ще е малко, такова да е, защо да се напъва повече.
Сега беше ред на Маргарет, да избухне в смях, и то толкова силен, че трябваше да се хване за рамото на Лус, за да не падне.
