Стейси ги наблюдаваше, с изненадано изражение на лицето си. Лус най-накрая се овладя и когато спря, се чувстваше сто пъти по-добре, от този донякъде истеричен пристъп на смях. Заведе Серена на бърза разходка до тревата, за да си свърши работата, после отиде до прашния капак на колата и го отвори; той се вдигна със зловещо скърцане. Протегна се, да провери маслото и отскочи веднага назад с вик.
— Не го докосвай! — обади се със закъснение Маргарет. — Трябва ти парцал или нещо такова. Стейси, ще подадеш ли малко от онези хартиени кърпички?
С помощта на кърпичките Лус успя да извади горещата щека за мерене на нивото на маслото, докато другите две жени я наблюдаваха с интерес. Съли я беше научил, как да го прави. „Някой ден ще закъсаш сама и аз няма да съм до теб, да ти помогна“, казваше й той и се беше оказал прав. Когато извади щеката, видя, че маслото почти беше свършило. Искаше й се да се срита отзад, че бяха пътували толкова време, без да го провери.
— Изсъхнало е, като пустинята. Имаме нужда от масло — каза тя на момичетата.
— Е, това не звучи толкова зле — отвърна Стейси. — Можем да налеем, нали?
— Точно така.
Лус отиде до жабката и извади оттам вече измачканите листа. Намери онзи с инструкциите на Съли и подаде каишката на Серена, на Маргарет.
— Чакайте ме тук, ще отида да купя малко масло.
— Ще дойда с теб. Сега е мой ред да плащам — отвърна Маргарет и връчи кученцето на Стейси.
Вътре в бензиностанцията, всичко изглеждаше старо, включително слабия прошарен сивокос мъж зад тезгяха, който седеше отпуснат назад на стола си, със спусната ниско над очите жълта сламена шапка. Лус не беше сигурна, че е буден, докато не приближи съвсем до него. Мъжът бутна шапката си назад, разкривайки зачервените си, сълзящи сякаш от постоянна хрема очи.
— Да? — попита вместо поздрав.
— Здравейте — каза Лус. — Трябва да напълним бензин. И ми трябва и една кутия… — провери за секунда листа си — масло „10W-40“.
— Съжалявам. Нямам.
— Какво? Бензин или масло?
— Виж само, госпожичке — посочи човекът, към прашната лавица. Под ноктите му имаше застояла от десетилетия мазнина и кал. — Имам от „10W-30“, чак до 38. Имам дори от най-новото, двайсетината. Но нямам „10W-40“.
— Но на мен са ми казали да взема от него. — Лус погледна отчаяно към прашните кутии с масло. — Някое от тях ще свърши ли работа? Карам фолксваген „Бръмбар“.
— Може да пробваш и да видиш.
Дъртакът, като че ли се наслаждаваше на притеснението й. Лус преглътна възмущението си.
— Има ли наблизо, друга бензиностанция?
— Аха — изръмжа той. — По пътя нагоре.
Маргарет се намеси:
— Колко „нагоре“?
— Не знам точно.
— Приблизително.
— Четири, може би шест километра.
Лус погледна Маргарет, отчаянието личеше в очите й.
— Можем да опитаме и да тръгнем с колата. Или да пробваме пеша?
Обърна се към мъжа зад щанда.
— Дали ще ни хвърлите за пет минутки до там?
— Не, не мога да оставя магазина.
Лус затвори очи и стисна устни. Нямаше смисъл да му казва, че не е особено любезен.
— Ще се обадя на Съли — каза тя на Маргарет. — Той ще знае какво да правим с маслото — допълни по-високо, отколкото беше необходимо. — Може ли да взема телефона ти? Моят още не е зареден.
Старецът повдигна предизвикателно брадичка към телефона.
— Тези новичките джаджи, може и да не работят тук.
Лус го погледна накриво, после набра номера на Съли, само за да установи, че наистина нямаше обхват. Излезе навън, надявайки се да хване някъде сигнал, а Маргарет я последва, но и отвън късметът им не проработи. Обезсърчени, двете се отправиха през прахта и калта към колата. Загледаха се без особена надежда в двигателя, опитвайки се да се успокоят взаимно.
Стейси се беше облегнала, на капака на паркирания наблизо пикап и полюшваше небрежно бедра, докато разговаряше оживено с мъжа, който пълнеше резервоара си. Серена стоеше до краката й и се взираше към нея с умоляващ поглед. Когато мъжът приключи със зареждането, Стейси се запъти бавно към тях, водейки новия си приятел със себе си, сякаш и той като кученцето беше на каишка.
— Ей, момичета — провикна се тя. — Доведох помощ. — Вдигна очи и се усмихна широко на мъжа. — Това е Уейн.
— Дами — каза той, докосвайки небрежно с пръсти каубойската си шапка. — Май имате проблем.
Стейси го зашемети отново, със самоуверена усмивка.
— Ами, сър — започна Маргарет, — моята приятелка е забравила да смени маслото и червената лампичка на таблото започна да свети. Сетихме се, че проблемът е в маслото, но мъжът тук казва, че няма от вида, който ни трябва. Не знаем, какво да правим.
— Може ли да погледна?
Уейн се наведе над двигателя, очевидно решен, да не се доверява на думите им и сам да прецени, какво е положението. Свирна с уста и поклати глава, когато видя нивото на маслото.
— Момичета, имате късмет, че двигателят ви не се е прецакал съвсем — каза той. — Какво масло смятате, че ви трябва, и какво имат тук?
— Съли каза, че трябва да слагам от… ето, тук… — каза Лус и му подаде листа с указанията.
Уейн се зачете, кимайки от време на време с глава, както правят мъжете, когато искат да покажат, че разбират напълно ситуацията.
