Сърцето й заби силно, заля я гигантска вълна на любов. Баба й стоеше права, облечена в традиционна мексиканска рокля — бяла, с много дипли и пищно избродирана с ярки шарени цветя. Черната й коса блестеше, сплетена на плитки и украсена със свежи цветя.
— Това е снимка, от сватбата й с Луис, нейния първи съпруг.
— Така си я представях — каза нежно Маргарет. — Мила, но силна. Мъдра жена.
Лус усети отново болезнена тежест в сърцето си, както ставаше всеки път, когато видеше снимка на баба си или се замислеше за нея. Опитваше се, да не се поддава на скръбта и повечето дни успяваше. Сега обаче, нощта беше дошла и тя чувстваше как мракът настъпва към нея.
Маргарет се пресегна и й подаде салфетка. Лус изтри очите си и си издуха носа.
— А кой е този мъж, с мачетето? — попита Маргарет със смях, опитвайки се да развесели малко обстановката.
Лус се засмя леко. Както седяха така, рамо до рамо, тя се вгледа в другите снимки и почувства, че тежестта в гърдите й изчезва.
— Това е Луис Замора, първият й мъж. От това, което знам за него, той е бил особняк, но трудолюбив човек. Дошъл е в Америка, като bracero.
— Какво означава това?
— По време на Втората световна война, много американци се записали в армията и били изпратени отвъд океана, така че се появил недостиг от работна ръка. Затова, американското правителство започнало да набира работници от Мексико, най-вече за земеделска работа. Наричали ги braceros, което означава „работници“. След това той пътувал постоянно, ту в Щатите, ту обратно в Мексико, но винаги изпращал пари у дома. Отсъствал по шест месеца всяка година и абуела ми разказваше, колко самотна е била. Отгледала децата си почти сама. Две дъщери и един син.
— Две дъщери? Мислех, че майка ти е от друг баща.
— Така е. Втората дъщеря на абуела и на Луис починала, скоро след раждането си. Понякога си мисля, колко уплашена трябва да е била баба, без мъжка опора в такъв момент. Винаги съм се чудела, дали това не е причината, поради която е изминала целия този път, от Мексико, до Милуоки, когато майка ми ме е родила. Не е искала дъщеря й да е сама, с бебе на ръце, както е била тя.
Имаше още снимки на Есперанса с Луис и с децата им Маноло и Мария. И други хора от семействата и на двамата. Лус се срамуваше, че не знаеше имената на всичките си братовчеди, които никога не беше срещала.
— Този е красавец — каза Маргарет и посочи снимката, на която Марипоса стоеше до млад и висок русокос мъж, пред някакъв фонтан.
— Това е баща ми — каза Лус с безразличие. — Не го познавам. Никога не е бил част от живота ми.
Думите прозвучаха много студено от устата й, но тя не можеше да се преструва, че изпитва някакви чувства към този човек.
— Поне сега знам, откъде си наследила, сините си очи.
— Не е задължително, да са от него. Дядо ми Хектор също е имал сини очи.
Лус посочи снимката на гладко избръснат мъж, с очила, с кръгли телени рамки, костюм и вратовръзка. Светлокестенявата му коса опираше до яката на ризата му и имаше гъсти бакенбарди в стила на 60-те години на двайсети век.
— Бил е професор, преподавал е в университет. В Мексико има много силно европейско наследство. Имаме испански, френски и немски примеси. Мексико е националност, не етническа група.
— Какви са очите на Съли?
— Сини. Защо?
— Просто се опитвам, да изчисля вероятността, вашите деца да имат сини очи.
Лус я сръга шеговито в ребрата и обърна следващата страница на албума.
На нея имаше измачкана снимка на Есперанса, стояща до Марипоса, която държеше бебе в скута си.
— Това ти ли си?
— Да.
— Виж се само! Толкова си сладка. И цялата тази коса!
Лус гледаше снимката, която баба й беше държала в ръце, в предсмъртните си мигове. Тя беше любимата на Есперанса. На нея слабичката Марипоса с дълга, вълниста кестенява коса, спускаща се почти до кръста, държеше чипоносото бебе Лус, увито в бяла дантелена завивка. Марипоса се взираше в дъщеря си с обожание. Лус беше измъкнала снимката от студените ръце на баба си и грижливо я беше залепила в албума. Винаги когато погледнеше към тази снимка, в сърцето й пламваше отчаян копнеж по майка й.
— Значи това е майка ти?
— Да.
— Красива е.
Лус се усмихна горчиво.
— Всички го казват.
— Не я ли помниш?
— Не съм много сигурна, дали си спомням наистина нея, или образа, който съм си създала, в представите си от тези снимки. И, разбира се, от разказите на абуела за нея.
— Как е починала?
Лус се вгледа в снимката, съзнанието й започна да се замъглява. Винаги когато си зададеше този въпрос, сърцето й се свиваше и стомахът я заболяваше. Дали майка й не беше убита? Дали беше скочила от скала? Какво беше станало с нея?
— Не знам — отвърна тихо тя.
След кратко мълчание, Маргарет попита изумено:
— Не знаеш ли? Искаш да кажеш, че не знаеш, какво е било заболяването й?
— Не. Било е някакъв инцидент. В Мексико. Но не знам нищо повече. Баба отказваше да говори за това. Беше съсипана. Когато я питах, се разстройваше толкова много, че се научих, от много рано да не настоявам за отговор. Не исках да я нараня.
