— Имах един чичо Фил, който умря. Брат на майка ми. Когато я питах как е умрял, тя поклащаше глава и казваше: „Не е твоя работа. Върви да си играеш.“ Знаех, че крие нещо. Той беше тъмната семейна тайна. След години разбрах, че се е самоубил.
Лус се отдръпна назад възмутена.
— Божичко, Маргарет! Какво намекваш?
— Не! — тя се протегна и докосна ръкава на Лус. — Просто казвам, че родителите имат начини, да отклоняват въпросите, на които по някаква причина, не желаят да отговарят. Децата усещат недоизказаното, когато нещо не е в ред. И ако не получат истината, това, което си представят, понякога е много по-лошо.
Лус кимна с глава, внимателно обмисляйки думите й.
— И все пак, не ти ли се е струвало странно, че не знаеш никакви подробности за смъртта на майка си?
Канеше се по навик да каже „не“, но вместо това избра, да бъде честна с приятелката си.
— Да. Опитах се да потърся името й в интернет, но нищо не излезе. Случило се е в някакъв много затънтен район на Мексико. Абуела казваше, че е било трудно да се намери информация.
— Струва ми се, че този отговор е достатъчен за дете на пет години, но на двайсет и една би трябвало да поискаш повече подробности от баба си. Със сигурност е знаела, как е починала дъщеря й.
„Има много неща, които не знаеш за Марипоса.“
— Все се питам, дали баба не искаше да ми разкаже точно това, по време на пътуването ни. Малко преди да почине, ми повтаряше постоянно, че има много неща, които не знам за майка си. Щеше да ми ги каже, по пътя за Мексико.
— Звучи доста загадъчно.
Лус сви рамене и се намръщи.
— Не искам да го изкарвам нещо повече, от това, което е.
— Виждаш ли какво имам предвид? Когато не получиш истината, започваш да си фантазираш всякакви странни неща.
Лус не отговори. Затвори албума, присви колене към гърдите си и ги обгърна с ръце. В мислите си видя лицата на роднините си от всички снимки.
— Чудя се, какви други гени нося още. Чий смях съм наследила? Дали някой обича да готви, като мен?
Маргарет се прозя и се надигна от леглото. Тръгна към банята, вземайки една хавлия по пътя.
— Предполагам, че утре ще разбереш.
Мощна гръмотевица проехтя, в тъмното мрачно небе. Лус лежеше в леглото си, сгушила се в цветната завивка. Не се беше страхувала от гръмотевици от години, откакто беше малко дете. Винеше снимките и разговора, за семейните тайни, за пробуждането на този смътен страх и тревожно очакване, за нещо лошо. Взираше се в тавана, докато силният тътен се носеше отвън и светкавиците осветяваха от време на време стаята. Запита се, дали желанието й да открие роднините си не се беше превърнало в нещо повече, от изпълнение на семейния дълг. Искаше да разбере коя е и откъде идва. Искаше да принадлежи някъде.
Тъй като леля Мария, беше единствената й жива роднина жена, на нея се падаше задължението да заведе Лус до планините, за да види пеперудите монарх. Така правеха жените в рода й, от поколения насам. Дали тия Мария щеше да направи това за племенницата си? Дали щеше да й се ядоса, че идва, без да се е обадила предварително, или щеше да й е благодарна и да й помогне да отнесат останките на абуела у дома?
Ами ако не успееше да я намери?
Над главата й се чу поредният гръмотевичен тътен толкова силно, че лампите в мотела премигнаха. Лус изскимтя от страх и се сви на кълбо, завивайки се през глава с тънкото одеяло.
Когато беше малка, Есперанса чуваше виковете й, идваше при нея и често я намираше цялата трепереща и потънала в пот. Вземаше я в скута си и я притискаше силно до себе си. Лус заравяше лице в меката й гръд, а баба й галеше гръбчето и косата й, прибираше разпилените къдрици край ушите й, с нежни, успокояващи движения и й разказваше истории за ацтекските богове на дъжда и гръмотевиците. Постепенно Лус забравяше за бурята отвън и чуваше само думите, които отекваха в гърдите й, сгушена в топлата прегръдка на Есперанса. Прегръдка, която казваше, че никога няма да бъде изоставена отново.
