Мия Риналди беше наша бивша съученичка морой — бивш враг, всъщност. Тя беше царица на личностното преобразяване. Беше се превърнала от пресметлива кучка, чиято единствена цел е да преспи с всеки срещнат, само за да добие популярност, в уравновесено момиче, нетъпреливо да се научи да защитава себе си и околните от стригоите. Живееше в двореца с баща си.
— И мислиш, че Мия ще знае как да проникнем в затвора?
— Не мисля, че е чак толкова добра. Въпреки че би могла да ни помогне да получим малко вътрешна информация.
Лиса изстена.
— Не мога да повярвам, че току-що използва израза „вътрешна информация”. Заприличва ми на шпионски филм. — Говореше с насмешка, прикривайки добре тревогата си. Лекотата, с която говореше, маскираше страха й и неудобството, което изпитваше при мисълта да освободим Виктор, независимо от даденото обещание да ми помогне.
Обикновените морои, които работеха в двореца, живееха в апартаменти далеч от покоите на кралицата и приемните. Бях се сдобила с адреса на Мия предварително и ние се отправихме по перфектно поддържаната настилка, която течеше под краката ни в горещия ден. Открихме я у дома, облечена с джинси и тениска, и пакет замразени бонбони в ръка. Очите й се разшириха, когато ни видя пред вратата.
— Проклета да съм, — каза тя.
Засмях се. Точно такава реакция очаквах.
— И аз се радвам да те видя. Може ли да влезем?
— Разбира се. — Тя се отдръпна. — Искате ли бонбони?
Винаги. Взех си с вкус на грозде и трите седнахме в малката всекидневна. Мястото не можеше да се сравни с разкошните гостни в двореца, но беше подредено и чисто, и очевидно Мия и баща й харесваха апартамента.
— Знаех, че абитуриентите ще дойдат, — каза Мия и отмести няколко руси къдрици от лицето си. — Но не бях сигурна дали ще сте с тях или не. Изобщо завършихте ли?
— Завърших, — отговорих аз. — Получих татуировката и всичко останало. — Вдигнах коса, за да може да види превръзката.
— Изненадана съм, че ти позволиха да се върнеш, след като реши да се позабавляваш с куп убийства. Да не би да си получила допълнителни точки за това?
Очевидно Мия бе чула същата история, която се разказваше за моите приключения. Устройваше ме. Не се налагаше да кажа истината. Не исках да говоря за Дмитрий.
— Мислиш ли, че някой би могъл да спре Роуз, когато си науми нещо? — попита Лиса с усмивка. Опитваше се да ме измъкне от споделянето на прекалено много детайли около пътешествието ми, и бях адски благодарна. Мия се засмя и схруска голям лимонов бонбон. Чудно как мозъкът й не беше замръзнал от толкова бонбони.
— Вярно е. — Усмивката й се изпари и тя преглътна. Сините й очи ме изучаваха около минута. — И сега Роуз иска нещо.
— Хей, просто се радваме да те видим.
— Вярвам ви. Но ми се струва, че имате скрит мотив да ме посетите.
Лиса се усмихна широко. Забавляваше се — успяха да ме хванат на мстопрестъплението.
— Защо си мислиш така? Можеш да прочетеш мислите на Роуз или винаги предполагаш, че има скрити мотиви?
Мия се усмихна в отговор.
— И двете. — Тя се наклони напред към дивана и ме погледна сериозно. Кога беше станала толкова схватлива? — Добре. Да не губим повече време. Как мога да ви помогна?
Въздъхнах.
— Трябва да проникнем в главния офис на охраната на пазителите.
Застанала до мен, Лиса подтисна възклицанието си. Почувствах се зле заради нея. Понякога успяваше да прикрие мислите си, но рядко можеше да ме изненада с думи или действия.
„И аз ли?”
Продължих да я игнорирам. През половината време нямаше представа какво наближаваше, но след като планирахме проникване в затвора, тършуването из сейфовете на пазителите не би трябвало да е чак такъв шок.
— Леле, — възкликна Мия. — Не си губиш времето. И сама можеш да се справиш.
— Може ли да ме вкараш — да ни вкараш вътре? — попитах я. — Ти си приятелка с някои от пазителите…, а и баща ти има достъп до много места… — Не знаех с какво точно се занимава господин Риналди, но предполагах, че е нещо по подръжката.
— Какво търсиш? — Отворих уста да възразя, но тя вдигна ръка пред мен. — Не, не. Не ми трябват подробности. Само основното, за да мога да уредя всичко. Зная, че не искате просто да разгледате мястото.
— Трябват ми някои досиета, — обясних.
Тя вдигна вежда.
— Лични ли? Опитваш се да си уредиш работа?
— Аз. не. — Ха. Идеята никак не беше лоша, при условие, че не беше сигурно дали ще ме назначат за пазител на Лиса. Не. Едно по едно. — Трябва да разбера малко повече за външната охрана на някои места — училища, имения, затвори. — Опитах се да запазя изражението си нормално при споменаването на затворите. Мия беше на линия за щуротиите, ала дори и тя имаше граници. — Предполагам, че държат информацията именно там.
— Да, — отговори тя. — Но повечето файлове са дигитални. И не се обиждай, но може да се окаже отвъд способностите ти. Дори и да се доберем до един от компютрите им, цялата система е защитена с парола. Освен това, когато си тръгват, заключват компютрите. Предполагам, че не си станала хакер.
