Имаше логика завършилите да посетят административния център на пазителите, но предположих, че това не е единствената причина завършващите да се озоват тук посред лято. Искаха аз и съучениците ми да видим целият разкош, да бъдем завладяни и да оценим великолепието, в името, на което щяхме да се бием. Погледнах лицата на съучениците си и осъзнах, че подходът бе правилен. Повечето не бяха идвали никога. Лиса и Ейдриън летяха заедно с мен и тримата закрачихме един до друг. Времето бе топло като в Монтана, с разликата, че тук влажността се усещаше по-силно. Бях съвсем за кратко под слънчевите лъчи, а вече се потях.
— Този път си донесе рокля, нали? — попита ме Ейдриън.
— Разбира се, — отвърнах. — Имат някои модни дрешки, които искат да носим, настрана от официалните дрехи. Въпреки това, може и да ми дадат да облека моята черно-бяла.
Той тръсна глава. Забелязах как ръката му се придвижи към джоба, но бързо се дръпна назад. Може и да напредваше в отказването на цигарите, но нямаше така лесно да се отърве от автоматичния рефлекс да извади от джоба си пакета цигари, когато положението бе напрегнато.
— Искам да кажа — за довечера. За вечерята.
Хвърлих въпросителен поглед към Лиса. Нейната програма в двореца винаги включваше разнообразни дейности, повечето, от които недостъпни за „обикновените хора”. Като се вземе предвид новият ми, несигурен статут, не знаех дали ще я придружавам. Усетих объркването й през връзката ни и разбрах, че няма идея дали са планирали някакви специални вечери.
— Каква вечеря? — попитах объркана.
— Тази, която организирах за семейството си.
— Организирал си я за… — гласът ми внезапно секна и очите ми се разшириха, не ми хареса самодоволното му изражение. — Ейдриън! — Няколко от съучениците ми ме изгледаха любопитно и продължиха да крачат до нас.
— Хайде де, организирам го от месеци. Срещнах се с майка ти. Срещнах се дори с плашещия ти баща. Твой ред е. Гарантирам ти, че никой от семейството ми няма да направи подобни изказвания като баща ти.
Всъщност един вид се бях срещала с бащата на Ейдриън преди. Или по-точно бях го видяла на едно парти. Съмнявах се, че знаеше коя съм — като изключим репутацията ми. На практика не знаех нищо за майката на Ейдриън. Всъщност той рядко говореше за семейството си или поне за повечето от тях.
— Сам родителите ти ли ще са там? — попитах притеснено. — Други роднини, за които трябва да знам?
— Ами. — ръката на Ейдриън помръдна отново. Помислих си, че сега му се иска да запали, за да се предпази от предупредителната нотка в гласа ми. Както забелязах, Лиса искрено се забавляваше на сценката. — Моята любима леля може да се отбие.
— Татяна? — възкликнах. За стотен път се запитах как така успях да се забъркам с момче, пряко свързано с водачката на целия моройски свят. — Тя ме мрази! Знаеш какво се случи последния път, когато говорихме. — Нейно Кралско Височество се беше нахвърлила върху мен, крещейки, че съм долнопробна и не би трябвало да излизам с племенника й, защото тя имала големи планове за него и Лиса.
— Променила е мнението си.
— О, стига.
— Не, сериозно. — Той изглеждаше сякаш казваше пълната истина. — Преди няколко дни говорих с майка ми и. не зная. Изглежда леля Татяна не те мрази чак толкова.
Намръщих се и тримата закрачихме отново.
— Може би се възхищава на скорошните ти „терористични” действия, — размишляваше Лиса.
— Може би, — отвърнах. Но не ми се вярваше. Ако не друго, то превръщането ми в свирепо същество със сигурност ме беше принизило в очите на кралицата.
Чувствах се предадена, защото Ейдриън бе организирал вечерята заради мен, обаче нищо не можех да направя. Обаче ми се стори, че видях лъч светлина — Ейдриън май само ме дразнеше, че леля му ще се отбие. Казах му, че ще отида на вечерята и му оправих достатъчно настроението, за да не задава въпроси, когато следобед с Лиса тръгнахме „по наши си работи”. Съучениците ми обикаляха двореца и прилежащите земи като част от системното обучение, но аз бях видяла всичко при предишното си посещение, затова имах възможност да пропусна. С Лиса оставихме багажа в стаите си и се отправихме към отдалечената част на двореца, където живееха хората без кралска кръв.
— Смяташ ли вече да ми разкриеш каква е другата част от плана ти? — попита Лиса.
Откакто Ейб ми обясни за затвора, в който се намираше Виктор, си съставях списък наум с проблемите, пред които най-вероятно щяхме да се изправим. Всъщност бяха основно две пречки, и след първоначалния ми разговор с Ейб намаляха с една. Първо, нямахме представа в коя част на Аляска се намира затвора. Второ, не знаехме каква е степента на защита на затвора и през какви препятствия щеше да се наложи да проникнем вътре. Въпреки това нещо ми подсказваше, че отговорите на всичките ми въпроси се криеха в източника, което моментално свеждаше проблемите ми до един: как да намеря този източник на информация. За щастие познавах някой, който можеше да ни помогне да се доберем до него.
— Отиваме да видим Мия, — казах на Лиса.
