— Не чак толкова. Само й разказах как понякога излизаме заедно. — Почувствах как в зелените очи на Джил се разпали лек пламък и ми се стори, че Емили не е наясно как дъщеря й тренира забранените форми на магиите за убиване на стригои в свободното си време.
— Радвам се, че се запознахме с Джил, — постарах се да не разваля прикритието й. — И един ден дори ще я научим как да укроти тази коса.
Емили се засмя.
— Опитвах се в продължение на петнадесет години. Късмет.
Майката на Джил беше изключителна. Двете не си приличаха много, поне не външно. Лъскавата коса на Емили бе права и черна, а очите й имаха дълбок син цвят, дългите й мигли бяха извити. Движеше се грациозно, походката й нямаше нищо общо със стеснителната походка на Джил. И въпреки това гените си казваха думата — имаха еднакви сърцевидни лица, а също и еднаква форма на устните. Джил бе още млада и ако някой ден добиеше чертите на майка си, щеше да се превърне в разбивачка на сърца — сега обаче не го съзнаваше. Надявах се, че самоувереността й ще нарастне.
— Къде живеете? — попитах ги.
— В Детройт, — отговори Джил и направи гримаса.
— Не е толкова зле, — засмя се майка й.
— Няма планини. Само магистрали.
— Аз съм част от балетна трупа там, — обясни Емили. — И общо взето се установяваме там, където мога да плащам сметките. — Бях по-изненадана, че хората в Детройт ходят на балетни представления, отколкото че Емили бе балерина. Имаше смисъл — гледайки я осъзнах, че с високите си и слаби тела мороите са идеалните танцьори, но хората не го знаеха.
— Ей, градът е голям, — казах на Джил. — Наслаждавай се на вълнуващите места, докато можеш, преди отново да се върнеш тук — насред нищото. — Разбира се, нелегалното бойно обучение и нападенията на стригои едва ли можеше да бъдат наречени скучни, но исках да накарам Джил да се почувства по-добре. — Няма да продължи дълго. — Летните ваканции на мороите траеха едва два месеца. Родителите нямаха търпение да върнат децата си в безопасната Академия.
— Предполагам, — отвърна Джил, обаче не ми прозвуча да съм я убедила.
Стигнахме колата им и аз подредих кутиите в багажника.
— Ще ти пратя и-мейл, когато мога, — обещах. — Обзалагам се, че и Кристиан ще ти пише. Може би ще успея да накарам дори Ейдриън да ти прати писмо.
Джил засия и ми стана радостно, че отново се върна към превъзбуденото си настроение.
— Наистина ли? Би било страхотно. Искам да чуя за всичко, което се случва в двореца. Вероятно ще правиш много готини неща с Лиса и Ейдриън, и мога да се обзаложа, че Кристиан ще намери всякакви неща за… за другите неща.
Емили не забеляза идиотското обяснение на Джил и ми се усмихна ведро.
— Благодаря ти, Роуз. Радвам се, че е срещнахме.
— И аз — ауч!
Джил връхлетя върху мен и ме прегърна.
— Успех с всичко, — заговори тя. — Такава си късметлийка — животътъ ти оттук напред ще бъде страхотен!
Отвърнах на прегръдката, неспособна да обясня каква ревност изпитвах към нея. Животът й беше сигурен, изпълнен с невинност. Можеше и да прекара лятото в Детройт, ала скоро щеше да се върне в познатия, спокоен свят на „Св. Владимир”. Нямаше да я отпратят навън в непознатото, сред стотици опасности.
Едва когато тя и майка й потеглиха, успях да се съвзема и да отвърна на пожеланието й.
— Надявам се, — измърморик, замисляйки се какво следва. — Надявам се.
Със съучениците ми и отбрана група морои отлетяхме на следващия ден, изоставяйки скалистите планини на Монтана и отправяйки се към заоблените хълмове на Пенсилвания. Кралският дворец изглеждаше точно както го помнех, внушителен, сякаш останал от далечни времена, и се сетих за „Св. Владимир” — училището се опитваше да си придаде същия вид с високите си кули и преплетената каменна архитектура. Но училището искаше също да изтъкне академичния дух, докато дворецът залагаше на помпозния външен вид. Сякаш самите сгради искада на ни напомнят, че тук е съсредоточено цялото благородническо съсловие и могъщество на мороите. Кралският дворец искаше да сме удивени и мъничко уплашени.
И въпреки че бях идвала преди, пак се впечатлих. Вратите и прозорците на построените от жълтокафяв камък сгради бяха инкрустирани и оградени от претенциозни златни декорации. Бяха едва частица от великолепието, с което се сблъсках в Русия, и осъзнах, че архитектите на двореца бяха взаимствали елементите от старите европейски сгради, като крепостите и палатите в Санкт Петербург. В „Св. Владимир” имаше пръснати пейки и алеи из вътрешния и предния двор, но дворецът бе крачка напред. Фонтаните и изваяните статуи на предишните управници красяха моравите — мраморни произведения на изкуството, скрити до скоро под снежната покривка. Сега, в разгара на лятото, грееха ярко на слънцето. И навсякъде, където и да се обърнеш, имаше цветя — покрай дърветата, около храстите и пътеките — зашеметяващо.
