— Не, аз — чакай. Заради слънцето. Имаше смисъл. Аляска е почти постоянно осветена от слънчевата светлина по това време на годината, но през зимата е пълен мрак. Помислих си, че е по-горд от разкритието ми, отколкото от изпита ми. Всеки затворник, опитал се да избяга, щеше да бъде затруднен. При силното слънце, никой беглец морой нямаше да стигне далеч.
— Не че някой би могъл да пробие нивото на сигурност.
— Изглежда са го настанили далеч на север в Аляска, — надявах се да измъкна точното местонахождение. — Там е най-осветено.
Той се засмя.
— Дори и аз не мога да ти кажа. Тази информация се държи в тайна от пазителите, заровена дълбоко в щаб-квартирата им.
Замръзнах. Щаб-квартира… Ейб, обикновено забелязващ всичко, пропусна реакцията ми. Очите му следяха нещо в другия край на стаята.
— Това Рене Желски ли е? Боже, боже. разхубавила се е през годините.
С нетърпение го отпратих, най-вече защото исках да обмисля новия план, който ми хрумна — и тъй като не познавах добре Рене, не ми пречеше, че я сваля.
— Няма да те спирам. Върви да уловиш още жени в мрежите си.
Ейб нямаше нужда от подканяне. Останала сама, оставих ума ми да се развихри, разработвайки схема, при която щях да имам някакви шансове за успех. Думите му разпалиха нов план в съзнанието ми. Едва ли беше по-откачен от останалите. Отново срешнах смарагдовите очи на Лиса през тълпата. Кристиан се беше изгубил от поглед и настроението й се подобряваше. Наслаждаваше се на себе си и се вълнуваше заради приключенията, които ни предстояха, след като вече бяхме свободни да влезем в истинския свят. Припомних си нетърпението, което чувствах по-рано през деня. Може и да бяхме свободни, но скоро щяхме да се сблъскаме с реалността. Времето минаваше. Дмитрий чакаше, наблюдаваше. Зачудих се дали щях да продължа да получавам ежеседмичните му писма, след като напуснех училище. Усмихнах се на Лиса и се почувствах някак зле, защото развалих доброто й настроение, като й казах, че може би ще имаме истински шанс да измъкнем Виктор Дашков от затвора.
Следващите няколко дни ми се сториха странни. Аз и съучениците ми може и да завършихме блестящо, ала не бяхме единствените, приключили с обучението си в Академия „Св. Владимир”. Мороите организираха собствена церемония по завършването и училищния двор се напълни с посетители. След това, както и бързо се появиха, така и изечзнаха всички родители — отвеждайки синовете и дъщерите си. Мороите със синя кръв щяха да прекарат лятото с родителите си в луксозните имения — повечето в Южен Хемпшир, където дните по това време на годината бяха кратки. „Обикновените” морои също потеглиха с родителите си, повечето към скромните си домове, и щяха да си намерят лятна работа преди да постъпят в колеж. И тъй като училището затваряше врати през лятото, всички останали ученици също се разотидоха. Някои без семейства, при които да се приберат, обикновено дампири, имаха право да останат тук целогодишно, но те бяха много малко. Академията се опразваше с всеки изминал ден, докато аз и съучениците ми очаквахме да бъдем отведени в кралския дворед. Междувременно отправяхме пожеланията си към морои, които се настаняваха и към младите дампири, които скоро щяха да тръгнат по нашите стъпки.
Мъчно ми беше, че се разделях с Джил. Успях да я хвана един ден на път за спалнята на Лиса, ден преди пътуването до двореца. С Джил имаше една жена, предположих майка й, и двете пренасяха някакви кутии. Лицето на Джил светна, когато ме видя.
— Здрасти, Роуз! Сбогувах се с всички, но не можах да те открия, — каза развълнувано.
Усмихнах се и отвърнах.
— Радвам се, че се засякохме.
Не можах да й кажа, че аз също се сбогувах. Прекарах последния си ден в „Св. Владимир”, обхождайки всички познати места, като започнах от двора, където Лиса и аз се срещнахме за пръв път, още в детската градина. Изследвах коридорите, ъглите на спалните помещения, обиколих любимите си класни стаи и дори посетих параклиса. Прекарах доста време и на местата, които ме изпълваха с горчиво-сладки спомени, като тренировъчните зони, където за пръв път се запознах с Дмитрий. Пистата, на която ме караше да правя обиколки. Хижата, където най-накрая се бяхме отдали един на друг. Случи се през една от най-удивителните нощи през живота ми, и когато се сетех за нея, винаги ме връхлитаха радост и болка. Не беше нужно да товаря Джил с мислите си. Обърнах се към майка й и тъкмо щях да се ръкувам с нея, когато осъзнах, че тя няма как да разтърси ръка, докато маневрира с кутиите.
— Аз съм Роуз Хатауей. Нека ви помогна с това.
Поех кутията, преди да успее да ми противоречи, защото със сигурност щеше да го направи.
— Благодаря, — отвърна тя приятно изненадана. Закрачих редом с тях.
— Аз съм Емили Мастрано. Джил ми говори много за теб.
— Така ли? — попитах и се усмихнах закачливо на Джил.
