Духовна връзка полностью

— Можеш ли да ги обвиняваш? Искам да кажа, аз ти помогнах и исках да е истина… но не съм сигурен дали някога наистина, наистина съм вярвал, че някой може да се върне обратно. — Отново се извърна и погледът му се спря върху един люляков храст. Лиса усещаше уханието му, но съдейки по помръкналото му изражение, Кристиан едва ли се възхищаваше на красотите на природата. Не мислеше и за Дмитрий, осъзнах аз, а за родителите си. Какво е щяло да стане, ако наблизо е имало морои, владеещи магията на духа, когато двамата Озера са се били превърнали в стригои? Ако е имало начин да бъдат спасени?

— Аз също не знаех дали да вярвам — отбеляза Лиса, която не се бе досетила за насоката на мислите му. — Но веднага след като се случи, ами… вече знам. Знам. Той не е стригой. И сега трябва да му помогна. Трябва да накарам и останалите да го разберат. Не мога да позволя да го заключат завинаги… или да му се случи нещо по-лошо. — Да изведе Дмитрий от онзи склад, без пазителите да го убият, никак не беше лесно за нея и тя потръпна, като си припомни онези първи секунди след промяната, когато всички крещяха, че трябва да го убият.

Кристиан се извърна и срещна погледа й. В неговия се четеше любопитство.

— А какво имаше предвид, когато каза, че Дмитрий не е съвсем като предишния Дмитрий?

Когато заговори, гласът й леко трепереше.

— Той е… тъжен.

— Тъжен? Струва ми се, че би трябвало да е щастлив, че е бил спасен.

— Не… ти не разбираш. Той се чувства ужасно заради всичко, което е сторил, докато е бил стригой. Виновен, потиснат. Той се самонаказва заради това, защото е уверен, че никога не може да му бъде простено.

— По дяволите! — не успя да овладее изненадата си Кристиан. Няколко момичета морои, които в този момент минаваха покрай тях, бяха възмутени от ругатнята му. Побързаха да се отдалечат, докато си шепнеха нещо. Кристиан не им обърна внимание. — Но той не е можел да направи нищо…

— Зная, зная. Вече говорихме за това.

— Роуз не може ли да помогне?

— Не — отвърна тя рязко.

Кристиан изчака, очевидно надявайки се, че тя ще му обясни. Раздразни се, когато не го стори.

— Какво искаш да кажеш с това, че не може? Тя най-много от всички би могла да му помогне.

— Не искам да говоря за това. — Ситуацията между мен и Дмитрий много я притесняваше. Така ставахме две. Лиса се обърна към медицинския център. Отвън имаше царствен вид и приличаше на замък, но вътре по нищо не се отличаваше от най-модерната болница. — Виж, трябва да вървя. И не ме гледай така.

— Как? — настоя той и направи няколко крачки към нея.

— С този неодобрителен, вкиснат поглед, когато не става по твоему.

— Не гледам така!

— Гледаш. — Тя отстъпи назад към сградата. — Ако искаш да узнаеш цялата история, бихме могли да поговорим по-късно, но сега нямам време… и честно… наистина не ми се ще да говоря за това.

Онзи вкиснат поглед — тя беше права, наистина го имаше — малко избледня.

— Добре. По-късно тогава — съгласи се той почти нервно. — И, Лиса…

— Хмм?

— Радвам се, че си добре. Това, което направи миналата нощ… ами, наистина беше изумително.

Тя остана втренчена в него няколко напрегнати секунди, наблюдавайки как лекият бриз роши черната му коса.

— Не бих могла да се справя без помощта ти — промълви накрая. След тези думи се обърна и влезе вътре, а аз се върнах в собствената си глава.

И както преди малко не знаех какво да правя. Лиса щеше да бъде заета през останалата част от деня, а дори и да се изтъпанчех крещейки пред главната квартира на пазителите, това едва ли щеше да ми помогне да се видя с Дмитрий. Е, предполагам, че имаше шанс да ги вбеся до такава степен, че да хвърлят и мен в затвора. Тогава с Дмитрий щяхме да сме в съседни килии. Но незабавно отхвърлих този план, защото се боях, че единственото, което навярно щях да постигна, е да се озова отново в архива при картотеките.

Какво можех да направя? Нищо. Трябваше да го видя отново, но не знаех как. Мразех, когато нямам план. Срещата на Лиса с Дмитрий не продължи достатъчно дълго за мен, а и усещах, че е много важно да го видя през собствените си очи, а не през нейните. И, о… онази тъга… онова изражение на безнадеждност. Не можех да го понеса. Исках да го прегърна, да го уверя, че всичко ще е наред. Исках да му кажа, че съм му простила и че всичко помежду ни отново ще бъде както преди. Бихме могли да бъдем заедно, както го планирахме…

При мисълта в очите ми запариха сълзи. Почувствах се безкрайно самотна и нещастна с бездействието си, затова се върнах в стаята си и се пльоснах върху леглото. Останала сама, най-сетне можех да дам воля на сълзите, които сдържах от миналата нощ. Дори не знаех защо точно плача. Травмата и кръвта от предишния ден. Разбитото ми сърце. Тъгата на Дмитрий. Жестоките обстоятелства, съсипали живота и на двама ни. Наистина имах богат избор.