— Аз само довърших започнатото. Останалото… ами, Роуз направи, хм, много. — Като например организиране на проникване в строго охраняван затвор и освобождаване на престъпник.
Дмитрий се извърна от Лиса и светлината, озарила за миг лицето му, помръкна. Приближи до другия край на килията и се облегна на стената. Затвори очи за няколко секунди, пое дълбоко дъх и сетне ги отвори.
— Всеки друг, но не и тя — повтори. — Не и след това, което й причиних. А аз направих доста неща… ужасни неща. — Вдигна ръце с дланите нагоре и се втренчи в тях за няколко секунди, сякаш виждаше кръвта. — Това, което й сторих, е най-лошото от всичко, особено защото
— Не е — настоя Лиса. — Не си бил ти. Не си бил истинският ти. Тя ще ти прости.
— Не. Няма прошка за мен. Не и след това, което направих. Аз не я заслужавам, не заслужавам дори да дишам един и същи въздух с нея. Единственото, което мога да направя… — Той приближи до Лиса и за изумление и на двете ни коленичи пред нея. — Единственото, което мога да направя, единственото изкупление, на което бих могъл да се надявам, е да ти се отплатя, задето ме спаси.
— Дмитрий — поде тя смутено, — казах ти…
— Почувствах онази сила. В онзи момент почувствах как върна душата ми. Усетих как я излекува. Това е дълг, който никога не мога да ти изплатя, но се кълна, че ще прекарам остатъка от живота си, опитвайки се да го сторя. — Гледаше я, а от очите му струеше безкрайно обожание.
— Аз не искам това. Няма за какво да ми се отплащаш.
— Имам да ти се отплащам за всичко — възрази той. — Дължа ти живота си, душата си. Да ти се отплатя, е най-доброто, което мога да направя, за да изкупя вината си за злините, които съм сторил. И пак не е достатъчно… но това е всичко, което мога да направя. — Сплете пръсти. — Кълна се, от каквото и да се нуждаеш, ще направя всичко, което е по силите ми. Ще ти служа и ще те защитавам до края на живота си. Ще направя всичко, което пожелаеш. Ще ти бъда верен до гроб.
Лиса отново понечи да каже, че не иска това, но след това й хрумна нещо.
— Ще видиш ли Роуз?
Лицето му се сгърчи.
— Всичко, само не и това.
— Дмитрий…
— Моля те. Ще направя всичко друго за теб, но да я видя… ще ме заболи твърде много.
Това навярно беше единствената причина, която би могла да накара Лиса да спре да настоява. Това и отчаяното му, сломено изражение. Тя никога не го бе виждала такъв, нито пък аз. За мен той винаги е бил толкова непобедим, но да видя уязвимостта му не го направи слаб в очите ми. Само го направи по-сложен, накара ме да го обичам повече и още повече да се изпълня с желание да му помогна.
Лиса успя само да кимне леко в отговор, преди началникът на пазителите да приближи и да й каже, че трябва да тръгва. Докато я отвеждаха, Дмитрий остана на колене, втренчен в нея с изражение, което казваше, че тя е единствената надежда, останала му на този свят.
Сърцето ми се сви от болка и ревност, и от малко гняв. Аз бях тази, която трябваше да гледа по този начин. Как смееше той? Как смееше да се държи така, все едно Лиса е най-великата на света? Истина е, че тя направи много, за да го спаси, но аз бях тази, която пропътува половината свят заради него.
И двете с Лиса бяхме смутени и разстроени, когато тя напусна сградата. И двете бяхме объркани от състоянието му. Колкото и да бях бясна заради отказа му да ме види, в същото време се чувствах ужасно да го видя толкова безволев и унизен. Това ме убиваше. Никога досега не се беше държал по този начин. След атаката над Академията той наистина беше тъжен и скърбеше за онези, които загинаха. Но това сега беше съвсем различен вид отчаяние. Беше дълбока потиснатост и вина, от която той не можеше да избяга. Двете с Лиса бяхме шокирани от състоянието му. Дмитрий винаги е бил дейна личност, готов да се изправи след преживяна трагедия и да се хвърли в следващата битка.
