Духовна връзка полностью

Лиса и ескортът й си проправиха път през тълпата и спряха пред килията му. Оттам лъхаше на студ, както и от целия затворнически етаж. Нямаше почти никакви мебели, освен най-необходимите. Дмитрий седеше на тясно легло, с крака, притиснати към гърдите, облегнат в ъгъла на стената, с гръб към входа на килията. Не това очаквах. Защо не удряше по решетките? Защо не настояваше да го пуснат, защо не крещеше, че не е стригой? Защо приемаше всичко толкова мълчаливо и покорно?

— Дмитрий.

Гласът на Лиса беше мек и нежен, изпълнен с толкова топлина, още по-осезаема на фона на студената и потискаща обстановка. Беше глас на ангел.

И когато Дмитрий бавно се обърна, беше ясно, че и той мисли така. Изражението му се преобрази пред очите ни — от пустота и безнадеждност към удивление.

Но не само той бе изпълнен с удивление. Съзнанието ми може и да беше свързано с това на Лиса, но в другия край на кралския двор тялото ми почти спря да диша. Когато миналата нощ го зърнах за кратко, бях изумена. Но това… сега, когато го видях да извръща цялото си лице към Лиса — и към мен — внушаваше благоговение. Беше невероятно. Дар. Чудо.

Сериозно. Как би могъл някой да си помисли, че той е стригой? И как бих могла да повярвам, че онзи Дмитрий, с когото бях в Сибир, е този Дмитрий? Той се бе преоблякъл след битката и сега носеше джинси и обикновена черна тениска. Кестенявата му коса беше вързана на опашка, а по-тъмната долна част на лицето му показваше, че трябва да се обръсне. Вероятно никой нямаше да го допусне близо до бръснач. Въпреки всичко наболата брада го правеше да изглежда още по-секси — по-истински, повече дампир. По-жив. Но очите му бяха сърцевината на всичко. Мъртвешки бледата кожа — от която сега нямаше и помен — винаги е била стряскаща, но онези червени очи бяха най-лошото. Сега неговите бяха идеални. Точно както някога. Топли и кафяви, обрамчени с дълги мигли. Можех да се взирам безкрайно в тях.

— Василиса — промълви той. От звука на гласа му гърдите ми се стегнаха. Господи, колко ми липсваше. — Ти се върна.

Щом той се приближи, пазителите на Лиса сгъстиха редици, готови да го спрат, ако се опита да строши решетките.

— Назад! — рече рязко тя с властния си тон на кралица, като ги огледа гневно. — Дайте ни малко пространство. — Никой не реагира и тя отново заговори, влагайки още повече сила в гласа си. — Вече ви казах! Отстъпете назад!

През връзката усетих лек прилив на магия. Не беше много, но тя подсилваше думите си с внушение. Едва ли би могла да контролира толкова голяма група, но те се подчиниха на заповедта й и отстъпиха малко, за да освободят повече пространство за нея и Дмитрий. Лиса насочи вниманието си към него и държанието й тутакси се промени от гневно към мило.

— Разбира се, че ще се върна. Как си? Те… — Хвърли кръвнишки поглед към пазителите в коридора. — Добре ли се отнасят с теб?

Той сви рамене.

— Да. Никой не ме е наранил. — Ако отново беше някогашният Дмитрий, никога не би признал, ако някой го е наранил. — Само ми задават въпроси. Толкова много въпроси. — Отново прозвуча уморено… много по-различно от стригоите, които не се нуждаеха от почивка. — И очите ми. Постоянно искат да изследват очите ми.

— Но ти как се чувстваш? — попита тя. — В ума? В сърцето си? — Ако цялата ситуация не беше толкова сериозна, щеше да е забавно. Приличаше на въпросите на психотерапевт — нещо, което двете с Лиса бяхме изпитали на гърба си. Мразех да ми задават онези въпроси, но сега наистина исках да зная как се чувства Дмитрий.

Погледът му, втренчен напрегнато в нея, сега се отмести и разфокусира.

— То е… трудно е да се опише. Като че ли съм се събудил от сън. От кошмар. Сякаш съм наблюдавал някой друг, вселил се в тялото ми. Все едно гледах филм или пиеса. Но не беше друг. Бях аз. Всичко онова бях аз и ето ме сега тук и целият свят се промени. Имам чувството, че отново се уча на всичко.

— Това ще мине. Ще свикнеш и скоро отново ще станеш някогашният. — Това беше предположение от нейна страна, но тя бе уверена в думите си.

Той наклони глава към скупчените пазители, готови да действат.

— Те не го вярват.

— Ще го повярват — каза тя с упорита нотка в гласа. — Просто им е нужно повече време. — Възцари се тишина, а Лиса се поколеба, преди да изрече следващите думи. — Роуз… иска да те види.

Отнесеното, скръбно изражение на Дмитрий изчезна за миг. Очите му се фокусираха отново върху Лиса и за пръв път го видях да показва по-силна емоция.

— Не. Всеки друг, но не и тя. Не мога да я видя. Не й позволявай да идва тук. Моля те.

Лиса преглътна, неуверена как да отговори. Фактът, че имаха публика, правеше нещата още по-трудни. Най-многото, което можеше да направи, бе да снижи глас, за да не я чуят останалите.

— Но… тя те обича. Тревожи се за теб. Това, което се случи… това, че успяхме да те спасим, нямаше да бъде възможно без нея. По-голямата част е благодарение на нея.

— Ти ме спаси.