Но това? Никога не го бях виждала такъв. И двете с Лиса се опитвахме като обезумели да измислим как да се справим с този проблем. Нейният нежен и състрадателен подход беше да продължи да разговаря с него, като в същото време да убеждава дворцовите власти, че Дмитрий вече не е заплаха. Моето решение на този проблем беше да отида при него, без значение какво твърдеше. Бях проникнала и се бях измъкнала от строго охраняван затвор. Да се добера до килията му, щеше да е като детска игра за мен. Бях сигурна, че след като ме види веднъж, той ще забрави всички приказки за изкупление и други такива. Как може наистина да си мисли, че не бих му простила? Аз го обичах. Аз го разбирах. А колкото до това да се убедят властите, че той не е опасен… ами, моят метод още не се беше избистрил в главата ми, но имах чувството, че ще включва доста крещене и удряне по врати.
Лиса знаеше идеално, че съм била свидетел на срещата й с Дмитрий, затова не се чувстваше задължена да дойде да ме види веднага, не и като знаеше, че още може да бъде полезна в медицинския център. Беше чула, че Ейдриън едва не е припаднал заради магията, която бе използвал, за да помага на останалите. Постъпката му бе толкова нехарактерна за него, толкова неегоистична… той бе извършил смайващи дела, които му струваха много скъпо.
Ейдриън.
Тук имаше проблем. Откакто се завърнах след битката в склада, нямах възможност да се видя с него. С изключение на чутото, че лекува пострадалите, аз изобщо не се бях сещала за него. Бях казала, че ако Дмитрий наистина бъде спасен, това няма да означава край на връзката ни. При все това не бяха изминали и двадесет и четири часа от завръщането на Дмитрий, а ето ме, вече обсебена от…
— Лиса?
Въпреки че се бях завърнала в собственото си съзнание, част от мен продължаваше разсеяно да следва Лиса. Кристиан стоеше отвън пред медицинския център, облегнат на стената. От позата му си личеше, че е тук от известно време и чака нещо — или по-скоро някого.
Тя спря и необяснимо защо всичките й мисли за Дмитрий се изпариха от съзнанието й. О,
Кристиан не изглеждаше в обичайното си заядливо настроение, а по-скоро любопитен и загрижен.
— Как се чувстваш? — попита. Двамата не бяха разговаряли от съвместното им пътуване обратно, по време на което тя не беше на себе си и почти не можеше да говори.
— Добре. — Лиса докосна неволно лицето си. — Ейдриън ме излекува.
— Предполагам, че все пак го бива за нещо. — Е, Кристиан може и да беше малко заядлив днес, но съвсем малко.
— Ейдриън го бива за много неща — отвърна тя, но не можа да потисне усмивката си. — Миналата нощ едва не припадна от изтощение, докато помагаше на ранените в медицинския център.
— Ами ти? Познавам те. Веднага щом си се почувствала малко по-добре, сигурно също си се включила.
Тя поклати глава.
— Не. След като той ме излекува, отидох да видя Дмитрий.
Усмивката на Кристиан се стопи.
— Говорила си с него?
— Вече два пъти.
— И?
— И какво?
— Как изглежда?
— Като Дмитрий. — Тя внезапно се намръщи и се поправи. — Ами… не съвсем като Дмитрий.
— Какво, да не би в него да е останало нещо от стригоя? — Кристиан се изправи, а сините му очи заблестяха. — Ако още е опасен, не бива да го доближаваш…
— Не! — възкликна Лиса. — Не е опасен. И… — Отстъпи назад и го изгледа не по-малко гневно. — Дори и да е, не е
Кристиан въздъхна драматично.
— А аз си мислех, че Роуз е единствената, която винаги се забърква в глупави ситуации, с риск за живота си.
Гневът на приятелката ми избухна изведнъж, навярно заради всичката магия на духа, която бе използвала.
— Хей, ти самият не се поколеба да ми помогнеш да пронижа Дмитрий! Дори ме тренира за това.
— Онова беше различно. Вече бяхме изпаднали в тежка ситуация и ако нещата загрубееха… ами, винаги можех да го изпепеля. — Кристиан я огледа от главата до петите, а в погледа му имаше нещо… нещо повече от обикновена преценка. — Но не се наложи. Ти беше невероятна. Нанесе решителния удар. Не бях сигурен, че ще можеш, но ти го направи… а огънят… Дори не трепна, но навярно е било ужасно…
Задави се леко, докато говореше, сякаш едва сега наистина осъзнаваше какви последствия би могло да има за Лиса. Загрижеността и възхищението му я накараха да се изчерви и тя наклони глава — стар трик — така че кичурите от косата й, които се бяха измъкнали от опашката, да паднат напред и да скрият лицето й. Но нямаше нужда. Кристиан бе забил поглед в земята.
— Трябваше да го направя — рече тя накрая. — Да видя дали е възможно.
Той вдигна глава.
— И всичко е… наред? Наистина ли в него няма и следа от стригоя?
— Никаква. Сигурна съм. Но никой не вярва.
