— Шест или седем — повтори Дмитрий с болка в гласа. — Умрели за една нощ. Заради мен…
— Ти не беше сам! Казах ти, онова същество не беше ти! Не си можел да се контролираш. За мен няма значение…
— Но за мен има! — изкрещя той и гласът му отекна в коридора. Пазителите в двата края се размърдаха, но не приближиха. Когато заговори отново, гласът му бе по-нисък, но трепереше от напиращите емоции. — За мен има значение. Това не можеш да проумееш. Не можеш да разбереш. Не можеш да разбереш какво е да знаеш какво си направил. Цялото време, докато бях стригой… сега е като някакъв сън, но сън, който си спомням съвсем ясно. За мен няма прошка. А това, което се случи с теб? Спомням си почти всичко. Всичко, което сторих. Всичко, което
— Но сега няма да го направиш — не се предавах аз. — Затова го забрави. Преди… преди всичко да се случи, ти каза, че можем да бъдем заедно. Че можем да уредим назначенията си и да…
— Роза — прекъсна ме той, а галеното име се заби като кинжал в сърцето ми. Мисля, че просто се изплъзна от устата му, всъщност нямаше намерение да го изрича. Устните му се изкривиха в усмивка, в която нямаше веселие. — Мислиш ли, че те някога изобщо ще ми позволят отново да бъда пазител? Ще бъде чудо, ако ме оставят жив!
— Не е вярно. След като веднъж осъзнаят, че си се променил и наистина си някогашният… всичко ще бъде както преди.
Той поклати глава.
— Твоят оптимизъм… вярата ти, че можеш да постигнеш всичко. О, Роуз. Това е едно от удивителните ти качества. Както и едно от най-вбесяващите.
— Аз вярвах, че може от стригой да бъдеш превърнат отново в дампир — изтъкнах. — Може би в крайна сметка вярата в невъзможното не е чак толкова безумна.
Този разговор беше толкова мрачен, толкова мъчителен, ала при все това ми напомни за старите ни практически занятия. Той се опитваше да ме убеди в нещо със сериозни доводи, а аз го контрирах с моята си логика. В резултат обикновено го развеселявах и вбесявах. Имах чувството, че ако настоящата ситуация беше малко по-различна, той щеше да реагира по същия начин. Но това не беше практическо занятие. Той нямаше да се засмее и да завърти очи. Това беше сериозно. На живот и смърт.
— Благодарен съм за това, което си направила — заговори той с официален тон, като се бореше да овладее чувствата си. Това беше друга наша обща черта — и двамата винаги се стараехме да се контролираме. В това отношение той винаги е бил по-добър от мен. — Наистина съм ти задължен. И това е дълг, който не мога да платя. Както казах, най-доброто, което мога да направя, е да стоя далеч от живота ти.
— Ако ще си част от живота на Лиса, тогава няма да можеш да ме избягваш.
— Хората могат да бъдат близо един до друг и без… без помежду им да има нещо повече — заяви той твърдо. Беше толкова типично за Дмитрий. Разумът се бори с чувствата.
И тогава не издържах. Както казах, той винаги е бил по-добър в самоконтрола. А аз? Не чак толкова.
Хвърлих се срещу решетките толкова бързо, че Михаил трепна.
— Но аз те обичам! — изсъсках. — И съм сигурна, че и ти ме обичаш. Наистина ли мислиш, че можеш да прекараш остатъка от живота си, като пренебрегваш чувствата си, докато си близо до мен?
Обезпокоителното тук беше, че дълго време, докато бяхме в Академията, Дмитрий беше убеден, че може да прави точно това. И се бе подготвил да прекара живота си, потискайки любовта си към мен.
— Ти ме обичаш — повторих. — Зная, че ме обичаш. — Протегнах ръка през решетките. Не можех да го докосна, но пръстите ми се разпериха отчаяно напред, сякаш внезапно щяха да се удължат и да го достигнат. Това беше всичко, от което се нуждаех. Да ме докосне поне веднъж, за да се уверя, че още го е грижа, едно докосване, за да усетя топлината на кожата му и…
— Вярно ли е — поде тихо Дмитрий, — че имаш връзка с Ейдриън Ивашков?
Ръката ми се отпусна.
— Къ… къде си чул това?
— Носят се разни слухове — отвърна той, все едно отглас от думите на Михаил.
— Определено се носят — промърморих.
— Вярно ли е? — настоя Дмитрий, този път по-твърдо.
Поколебах се, преди да отговоря. Ако му кажех истината, той щеше да има още по-силен довод в подкрепа на решението си да стоим далеч един от друг. Обаче не можех да го излъжа.
— Да, но…
— Добре. — Не бях сигурна как очаквах да реагира. Ревност? Шок? Вместо това, когато се облегна отново на стената, той изглеждаше… облекчен. — Ейдриън е много по-свестен, отколкото го смятат. Той е подходящ за теб.
— Но…
— Той е бъдещето ти, Роуз. — Лицето му отново доби част от онова безнадеждно, безкрайно уморено изражение. — Ти не разбираш какво е да преживееш всичко, през което преминах аз, да се завърнеш обратно, след като си бил стригой. Това променя всичко. И не е само това, че стореното от мен е непростимо. Всичките ми емоции… чувствата ми към теб… те се промениха. Не изпитвам същото, както преди. Може отново да съм дампир, но след това, през което преминах… ами, то ме е белязало. Променило е душата ми. Вече не мога да обичам. Не мога —
