Кръвта ми се смрази. Отказвах да повярвам на думите му, не и след начина, по който ме гледаше преди малко.
— Не! Това не е истина! Аз те обичам и ти…
— Стража! — изкрещя Дмитрий, гласът му беше толкова силен, че беше истинско чудо как цялата сграда не се разтресе. — Изведете я оттук.
С удивителна скорост, само за един миг пазителите се озоваха до килията. Като затворник Дмитрий нямаше право да отправя искания, но охраната със сигурност нямаше да търпи ситуация, която можеше да причини смут. Подбраха ни с Михаил, но аз се възпротивих.
— Не, почакайте…
— Не се съпротивлявай — промърмори Михаил в ухото ми. — Времето ни изтича, а и без това днес няма да постигнеш нищо повече.
Исках да възразя, но думите заседнаха на устните ми. Оставих се пазителите да ме отведат, но не и преди да погледна Дмитрий за последно. Лицето му представляваше безизразна маска, типична за всеки пазител, но пронизващият начин, по който се взираше в мен, бе доказателство за чувствата, бушуващи в гърдите му.
Приятелят на Михаил все още беше на смяна, което ни позволи да се измъкнем, без да се забъркваме в повече неприятности. Веднага щом излязохме, аз се спрях и изритах ядно едно от стъпалата.
— По дяволите! — извиках. Двама морои, които пресичаха двора — навярно се прибираха от някой късен купон, ме изгледаха сепнато.
— Успокой се — рече Михаил. — Това беше първият път, когато го виждаш след промяната. Не можеш да очакваш прекалено много чудеса наведнъж. Той ще се осъзнае.
— Не съм сигурна — промърморих. Въздъхнах и погледнах към небето. Малки къдрави облачета се носеха лениво по него, но аз почти не ги забелязвах. — Не го познаваш като мен.
Защото докато част от мен смяташе, че повечето от това, което каза Дмитрий, е реакция на шока след връщането му в предишната му същност, имаше друга част, която се чудеше. Познавах Дмитрий. Познавах чувството му за чест, непреклонните му убеждения за добро и зло. Той отстояваше тези свои убеждения. Животът му беше подчинен на тях. Ако наистина, наистина вярваше, че най-правилното е да ме избягва и да остави връзката помежду ни да угасне, ами… имаше огромна вероятност той да го направи, независимо от любовта помежду ни. Както си спомних по-рано, докато бяхме в „Свети Владимир“, той действително бе устоял на чувствата си.
А колкото до останалото… онова, че повече не ме обича или не е способен изобщо да обича… е, ако е вярно, това би било съвсем различен проблем. И Кристиан, и Ейдриън се безпокояха, че у него може да е останала някаква частица от стригоя, но страховете им се отнасяха за жестокост и кръвожадност. Никому не бе хрумнало това: животът като стригой бе вкоравил сърцето му, убивайки способността му да обича друго същество.
Убивайки способността му да обича
А аз бях напълно сигурна, че ако това наистина е вярно, част от мен също щеше да умре.
След това с Михаил нямаше много какво да си кажем. Не исках да загази заради това, което бе направил, и затова мълчаливо се бях оставила да ме изведе от сградата на пазителите. Слънцето почти бе изгряло, което означаваше, че в нашия свят е полунощ. За кратко проникнах в съзнанието на Лиса и разбрах, че Бдението най-после е свършило и тя се е запътила към стаята си, разтревожена за мен и все още раздразнена, задето Кристиан се бе появил с Мия.
Реших да последвам примера на Лиса, чудейки се дали сънят няма да облекчи поне малко болката, останала в сърцето ми след срещата с Дмитрий. Вероятно не. Все пак благодарих на Михаил за помощта и риска, който бе поел. Той само кимна, сякаш нямаше за какво да му благодаря. Беше абсолютно същото, което би поискал от мен да направя за него, ако ролите ни бяха разменени и госпожа Карп беше зад решетките.
Когато си легнах, заспах дълбоко, но сънищата ми бяха неспокойни. Отново и отново чувах как Дмитрий ми казва, че повече не може да ме обича. Отново и отново думите се стоварваха върху мен, разбивайки сърцето ми на малки парчета. По някое време осъзнах, че ударите не са само в съня ми. Чувах ги наистина. Някой тропаше по вратата и аз бавно изплувах от ужасните сънища.
Със замъглени очи отидох да отворя вратата и открих Ейдриън на прага. Почти се повтаряше сцената от миналата нощ, когато дойде да ме покани за Бдението. Само че този път лицето му беше много по-мрачно. За миг си помислих, че е чул за посещението ми при Дмитрий. Или може би е загазил много повече, отколкото си мислехме, задето бе вмъкнал половината си приятели на тайната погребална церемония.
— Ейдриън… доста е рано за теб… — Погледнах към часовника и открих, че всъщност съм се успала.
— Не е чак толкова рано — потвърди той със сериозна физиономия. — Случиха се доста неща. Дойдох да ти съобщя новините, преди да си ги чула от някъде другаде.
— Какви новини?
— За декрета на Кралския съвет, онази важна резолюция, която обсъждаха. Тази, заради която призоваха и теб.
