Духовна връзка полностью

— И отново ще повторя, че ще се радваме да изслушаме мнението ви, въпреки че според нашите закони въпросът е решен. Следващите сесии ще се състоят след благоприличен период на траур за онези, които ни напуснаха толкова трагично.

Тонът и цялото й поведение показваха, че това е краят на дискусията. Тогава един дързък глас внезапно наруши тишината в залата.

Моят глас.

— Е, аз искам да изкажа мнението си сега.

Вътре в главата ми Лиса крещеше: седни, седни! Но аз вече бях на крака и вървях към масата на Кралския съвет. Спрях на почтително разстояние, така че хем да ме забележат, хем да не накарат пазителите да ме изхвърлят. И да, забелязаха ме. Лицето на церемониалмайстора стана пурпурно от наглото ми нарушаване на правилата.

— Поведението ти е скандално и нарушава дворцовия протокол! Веднага се върни на мястото си, преди да заповядам да те отстранят. — Той погледна към пазителите, сякаш очакваше те тутакси да се хвърлят към мен. Никой от тях не помръдна. Или не ме възприемаха като заплаха, или се чудеха какво смятам да правя. Аз също се чудех.

С плавен, деликатен жест на ръката Татяна махна на церемониалмайстора да замълчи.

— Смея да заявя, че днес имаше толкова много нарушаване на протокола, че едно повече няма да навреди. — Погледна ме с мила усмивка, сякаш бяхме приятелки. — Освен това пазител Хатауей е един от най-ценните ни служители. Нейното мнение винаги ме е интересувало.

Дали наистина? Време беше да разбера. Обърнах се към членовете на съвета:

— Това, което сте приели, е пълна лудост. — Можеше да се приеме за голям подвиг от моя страна, задето не използвах ругатни. На езика ми бяха някои прилагателни, които ми се струваха много по-подходящи. Сега кой би се осмелил да твърди, че не разбирам от дворцов етикет? — Как е възможно всички вие да седите тук и да си мислите, че е съвсем нормално шестнадесетгодишни да рискуват живота си?

— Разликата е само две години — обади се принц Тарус. — Не изпращаме седемгодишни.

— Две години са много време. — За миг се замислих за времето, когато бях на шестнадесет.

Какво се бе случило през тези две години? Избягах с Лиса, видях да умират приятелите ми, пътувах по света, влюбих се… — За две години можеш да изживееш цял един живот. И ако искате да ви защитаваме на живот и смърт, което повечето от нас правят с радост, след като се дипломират, тогава ни дължите тези две години.

Този път извърнах поглед към публиката. Реакциите бяха смесени. Някои, явно съгласни с мен, кимаха енергично. Други изглеждаха така, сякаш нищо на света не можеше да промени мнението им за правилността на приетия декрет. Трети не смееха да срещнат погледа ми… Дали ги бях разколебала? Дали се съмняваха? Или се срамуваха от егоизма си? Може би те бяха ключът към разрешаването на проблема.

— Повярвай ми, нямам нищо против дампирите да се радват на младостта си. — Говореше Нейтан Ивашков. — Но точно в момента нямаме друг избор. Стригоите ни нападат все по-често. Всеки ден губим все повече морои и пазители. Ако разполагаме с повече обучени бойци в действие, жертвите ще намалеят. Само пропиляваме напразно бойните умения на дампирите, като изчакваме още две години. Този план ще защити и двете раси.

— Ще убие по-бързо моята! — възразих. Осъзнах, че ако започна да крещя, съвсем ще изгубя самообладание, затова поех дълбоко дъх и продължих: — Те няма да са готови. Няма да са получили нужното обучение.

И в този миг Татяна направи решителния си ход.

— Да, но според собственото ти признание ти определено си била достатъчно подготвена на тази възраст. Убила си повече стригои, преди да навършиш осемнадесет години, отколкото някои пазители през целия си живот.

Вперих в нея присвитите си очи.

— Аз — заговорих студено — имах отличен инструктор. Този, който в момента е заключен като престъпник. Ако искате да говорите за напразно пилеене на умения, идете и погледнете в собствения си затвор.

Присъстващите се размърдаха неспокойно, а усмивката на Татяна „какви сме приятелки“ леко охладня.

— Този въпрос не е предмет на обсъждане на днешната сесия. Но увеличаването на нашата защита е. Доколкото си спомням, дори ти си казвала, че броят на пазителите не е достатъчен. — Връщаше ми собствените ми думи от миналата нощ. — Редиците им трябва да се попълнят. Ти и мнозина от другарите ти доказахте, че сте способни да ни защитавате.

— Ние бяхме изключение! — Може и да беше самохвално, но беше вярно. — Не всички начинаещи са достигнали това ниво.

В очите й блеснаха опасни искри, а гласът й отново стана копринено мек.

— Е, навярно се нуждаем от повече отлични професионалисти. Може би трябва да те изпратим в „Свети Владимир“ или някоя друга академия, за да подобриш обучението на младите си колеги. Доколкото съм осведомена, предстоящото ти назначение е свързано с дворцовата администрация. Ако имаш желание да помогнеш за успеха на новия декрет, бихме могли да променим това назначение и вместо това да те направим инструктор. Това може да ускори завръщането ти в редиците на действащите пазители.

Моята усмивка беше не по-малко опасна от нейната.