— Единственото, което не е ясно, е дали е момиче или момче. — Лицето върху картата изглеждаше младо, но имаше коса и лице на андрогин6, заради което не можеше да се отличи полът му. Сините панталони и туниката не помагаха, въпреки че фонът от окъпано в слънце поле изглеждаше обещаващ.
— Може да бъде и едното, и другото — каза Ронда. — Тази карта е най-ниска по ранг от картите, които представят хората от всяка боя: Крал, Кралица, Рицар и накрая е Пажът. Който и да е този паж, той е лоялна и творческа личност. Оптимистична. Може да означава някой, който ще дойде на това пътуване с теб или може би е причината за пътуването.
Какъвто и оптимизъм или вяра да имах в картите, след това изказване тутакси изчезнаха. Имайки предвид, че тя току-що бе изредила стотици неща, които можеха да означават картите, не можех да смятам предсказанията й за достоверни. Както обикновено, скептицизмът ми не й убягна, но вниманието й бе съсредоточено върху картите и тя се намръщи.
— Но просто не мога да разбера… Има облак около него. Защо? В това няма смисъл.
Не зная защо, но от объркването й по гърба ми полазиха студени тръпки. Винаги съм си казвала, че тези неща са измама, но ако си измисляше всичко… ами, нямаше ли да съчини нещо и за Пажа чаши? Нямаше да изглежда много убедителна като ясновидка, ако не можеше да разгадае значението на тази карта. Мисълта, че може би някъде там някаква мистична сила й пречи, ми подейства отрезвяващо и набързо забравих за циничното си поведение.
Ронда въздъхна и най-сетне вдигна глава.
— Съжалявам, това е всичко, което мога да ти кажа. Останалото, което ти казах, помогна ли ти?
Огледах картите. Сърдечна мъка. Враг. Обвинения. Безизходица. Пътуване.
— Някои от нещата, които показват картите, вече ги зная. Останалите пораждат повече въпроси.
Тя се усмихна многозначително.
— Обикновено е така.
Благодарих й за гледането, тайно доволна, че не трябваше да плащам. Амброуз ме изведе и аз се опитах да се отърся от потиснатото настроение, което ме налегна след предсказанията на Ронда за бъдещето ми. Имах си достатъчно проблеми на главата и без да се тормозя за някакви си тъпи карти.
— Добре ли си? — попита спътникът ми, когато най-после излязохме от сградата. Слънцето се бе издигнало по-високо в небето. Всички обитатели на кралския двор много скоро щяха да бъдат в леглата си, слагайки по този начин край на един ден, пълен с вълнуващи събития. — Аз… нямаше да те доведа, ако знаех, че толкова ще се разстроиш.
— Не, не — поклатих глава. — Не са картите. Не точно. Има един куп други неща, които стават… особено едно, за което би трябвало да знаеш.
Когато по-рано се натъкнахме един на друг, не исках да му казвам за декрета, но като дампир той имаше право да научи за случилото се. Докато говорех, лицето му остана съвършено спокойно, само тъмнокафявите му очи се разширяваха все повече с напредването на историята.
— Трябва да има някаква грешка — промълви накрая. — Те не биха направили това. Не биха го причинили на шестнадесетгодишните.
— Да, и аз не мислех, че ще го направят, но те очевидно са съвсем сериозни и ме изхвърлиха, когато аз, хм, оспорих решението им.
— Мога да си представя как си го „оспорила“. Всичко това ще накара все повече дампири да се откажат от попрището на пазител… освен ако, разбира се, младостта им не ги прави по-лесни за манипулиране.
— Доста чувствителна тема за теб, а? — попитах. В крайна сметка той също бе отказал да стане пазител.
Амброуз поклати глава.
— За мен беше почти невъзможно да остана в това общество. Ако някое от онези деца реши да се откаже, едва ли ще има влиятелни приятели като мен. Те ще бъдат отхвърлени, изгнаници. Това ще постигне този нов декрет. Или ще убие младите дампири, или ще ги откъсне от средата им.
Запитах се какви ли влиятелни приятели е имал, но сега едва ли беше подходящо да науча семейната му история.
— Е, изглежда, на онази кралска кучка не й пука.
Замисленият му, отнесен поглед изведнъж се изостри.
— Не я наричай така — предупреди ме той и очите му блеснаха гневно. — Тя не е виновна.
Леле. Това се казва изненада. Досега секси чаровникът Амброуз винаги се бе държал само приятелски.
— Разбира се, че е виновна! Забрави ли, че тя е върховният управник на мороите?
Челото му се смръщи още повече.
— Кралският съвет също е гласувал. Не е била само тя.
— Да, но тя е гласувала в
— Трябва да е имала причина. Ти не я познаваш като мен. Тя не би направила подобно нещо.
Отворих уста, за да го попитам, дали не е полудял, но се спрях, когато си спомних за връзката му с кралицата. Може и да ми се гадеше от онези романтични слухове, но ако бяха верни, предполагам, че е съвсем оправдано той да е загрижен за нея. Освен това реших, че може би е по-добре, че не я познавам, като него. Белезите от ухапване по шията му определено издаваха интимна близост.
