— Вашите отношения не ме засягат — заявих му спокойно, — но тя сигурно те е заблудила и те е накарала да я мислиш за такава, каквато не е. Направи го и с мен, и аз паднах в капана й. Всичко е било преструвка.
— Не го вярвам — каза Амброуз с каменно лице. — Като кралица тя често е поставена в много тежки ситуации. Трябва да има още нещо, тя ще промени декрета, сигурен съм.
— Като кралица — изимитирах аз гласа му, — тя би трябвало да има способността да…
Думите ми секнаха, когато един глас заговори в главата ми. Гласът на Лиса.
Твърдият поглед на Амброуз бе заменен от израз на загриженост.
— Добре ли си?
— Аз… да. Лиса се нуждае от мен. — Въздъхнах. — Виж, не искам да се караме. Очевидно сме на различно мнение за ситуацията… но мисля, че и двамата сме съгласни за основното.
— Че онези деца не бива да се изпращат на смърт? Да, за това сме съгласни. — Усмихнахме се нерешително един на друг и гневът помежду ни се разсея. — Аз ще поговоря с нея, Роуз. Ще разбера каква е истината и ще ти кажа, става ли?
— Става. — Трудно ми беше да повярвам, че някой може да поговори откровено и сърдечно с Татяна, но може би във връзката им имаше нещо много повече, отколкото си мислех. — Благодаря. Радвам се, че се видяхме.
— Аз също. А сега върви, върви при Лиса.
Нямах нужда от повече подканяне. Заедно с усещането за спешност Лиса ми бе предала по връзката още едно съобщение, което ме накара направо да полетя:
Нямах нужда от връзката, за да открия Лиса. Тълпата беше достатъчно указание къде са двамата с Дмитрий. Първата ми мисъл беше, че пребиват някого с камъни или се извършва някакъв средновековен линч. Тогава осъзнах, че хората, които стояха наоколо, просто гледат нещо. Запровирах се през тях, без да обръщам внимание на възмутените погледи, които си спечелих, докато не стигнах до първата редица от зяпачи. Гледката, разкрила се пред очите ми, ме закова на място.
Лиса и Дмитрий седяха един до друг на една пейка, докато трима морои и — това се казва изненада — Ханс се бяха разположили срещу тях. Наоколо се бяха пръснали пазители, напрегнати и готови да скочат, ако нещата станат напечени. Преди да чуя и дума, вече знаех какво става. Това беше разпит, разследване, за да се реши какво точно е Дмитрий.
При всички положения беше доста странно място за официално разследване. Всъщност се намирахме, каква ирония, в един от вътрешните дворове, който разчиствахме двамата с Еди и в който се извисяваше статуя на младата кралица. Наблизо беше дворцовата църква. Този тревист участък не беше точно свята земя, но се намираше достатъчно близо до църквата, където насъбралите се можеха да намерят убежище, ако се наложи.
Разпятията не нараняваха стригоите, но те не можеха да стъпват в църква, джамия или друго свято място. Това, както и утринното слънце правеха мястото вероятно най-безопасното и подходящото, където да се проведе разпитът на Дмитрий.
Познах един от разпитващите — Рийс Тарус. Той беше роднина на Ейдриън от страна на майка му, но също така бе говорил в полза на декрета за възрастта. Затова мигом го възневидях, особено заради надменния тон, с който се обръщаше към Дмитрий.
— Намираш ли слънчевата светлина за заслепяваща? — попита Рийс. Държеше клипборд и очевидно четеше въпросите от списък.
— Не — отвърна Дмитрий със спокоен и овладян глас. Вниманието му бе изцяло насочено към разпитващите. Нямаше представа, че съм там и така беше по-добре. Исках поне за кратко просто да го погледам и да се възхищавам на прекрасното му лице.
— А ако се втренчиш в слънцето?
Дмитрий се поколеба. Не зная дали останалите, освен мен, забелязаха мигновеното проблясване в очите му, или разбраха какво означава. Въпросът беше глупав и мисля, че Дмитрий — може би, само може би — искаше да се засмее. Но със свойственото си умение запази обичайното си самообладание.
— Очите на всеки биха се заслепили, ако се взира достатъчно дълго в слънцето — отвърна. — Аз няма да бъда изключение.
Изглежда, отговорът не се понрави на Рийс, но логиката му беше безупречна. Той стисна устни и мина на следващия въпрос.
— Изгаря ли кожата ти?
— Не и в момента.
Лиса погледна към насъбралото се множество и ме видя. Тя не можеше като мен да ме усеща през връзката ни, но понякога необяснимо как разбираше, когато съм наоколо. Мисля, че усещаше аурата ми, ако бях достатъчно близо. Всички, които владееха духа, твърдяха, че около целунатите от сянката има съвсем различно поле от светлина. Лиса ми се усмихна леко, преди да се извърне отново към разпитващите.
На Дмитрий, бдителен както винаги, не му убягна почти незабележимото й движение. Вдигна глава, за да види какво я бе разсеяло, видя ме и се запъна леко при отговора на следващия въпрос на Рийс, който беше:
