Духовна връзка полностью

Отдолу нямаше име, но и не ми бе необходимо. Оставих писмото и се загледах в плетеницата от кабели. Седем сутринта… това означаваше, че ми остава по-малко от час.

— О, хайде, старче — възкликнах.

Трябваше да призная, че инструкциите на Ейб съдържаха всички основни указания, така че не бе нужно да съм компютърен техник, за да се справя с монтажа. Единственият проблем бе, че бяха много, но пък съвсем точно се казваше как да се свърже всеки кабел, каква парола да се въведе, как да се конфигурира модемът и така нататък. За миг ми се прииска да зарежа цялата тази работа. Но когато някой като Ейб използва думата спешно, това ми подсказваше, че не бива да бързам да се отказвам.

Така че реших да се гмурна в това техническо изпитание и се заех да изпълнявам указанията стъпка по стъпка. Отне ми почти цялото време, с което разполагах до началото на разговора, но успях да скача модема и уебкамерата, както и да задействам защитната програма, която трябваше да ми позволи да проведа видеоразговор със загадъчното лице, за което ми бе споменал Ейб. Привърших само няколко минути преди уговореното начало на видеовръзката, като изразходвах оставащото ми време да се взирам в черния прозорец в средата на екрана, питайки се в какво ли се бях забъркала този път.

Точно в седем прозорецът оживя и едно познато, но неочаквано лице се появи върху него.

— Сидни? — попитах изненадано.

Като видях образа й, изпитах онова леко объркващо усещане както при повечето видеовръзки в интернет, но въпреки това лицето на моята приятелка (или нещо подобно) Сидни Сейд ми се усмихна насреща. Е, доста суховата усмивка, но това си беше типично за нея.

— Добро утро — започна тя, като сподави прозявката си. Съдейки по разрошената й руса коса, дълга до брадичката, предположих, че току-що е станала от леглото. Дори и при тази слаба разделителна способност на изображението татуировката на бузата й във формата на златна лилия блестеше. Всички алхимици имат такива татуировки. Съдържат мастило и кръв на морои, като даряват притежателя им с доброто здраве и дълголетието на мороите. Прибавено е и внушение, за да не могат членовете на тайното общество на алхимиците да разкриват нищо за съществуването на вампирите.

— Добър вечер, а не добро утро — поправих я.

— Друг път ще спорим за вашето нечестиво разписание — каза тя. — Не съм тук заради това.

— А защо си тук? — попитах, все още удивена, че я виждам. Алхимиците си вършат работата почти неохотно и въпреки че Сидни ме харесваше повече от мнозинството морои или дампири, тя не беше от онези, които ще ти се обадят по телефона (или по видеовръзка), за да си побъбрят приятелски с теб. — Почакай… не може да си в Русия. Не и щом при теб е сутрин… — Опитах се да си припомня часовите пояси. Да, за хората там слънцето би трябвало да е залязло или в момента залязваше.

— Върнах се в родината си — обяви тя с престорена приповдигнатост. — Получих нова длъжност в Ню Орлийнс.

— Леле, страхотно. — Сидни мразеше назначението си в Русия, но според мен се бе примирила да остане там, докато изкара стажа си като алхимик. — Как го уреди?

Леката й усмивка се стопи и лицето й доби смутено изражение.

— О, ами, Ейб, хм, ми направи тази услуга. Той уреди всичко.

— И ти си сключила сделка с него? — Сидни трябва наистина много да е мразила Русия. А влиянието на Ейб наистина се разпростираше доста надълбоко, след като стигаше и до организациите в човешкия свят. — И какво му даде в замяна? Душата си? — Всъщност никак не беше подходящо да се шегувам по този начин с някой, толкова религиозен като нея. Аз, разбира се, подозирах, че според нея мороите и дампирите ядат хорските души, така че коментарът ми май не беше съвсем неуместен.

— Не — отвърна тя. — Да кажем, че беше нещо като „ще ми се реваншираш в бъдеще“.

— Гадняр — не се сдържах да подхвърля.

— Хей — тросна ми се Сидни. — Не съм длъжна да се занимавам с това. Всъщност аз ти правя услуга, като говоря с теб.

— И защо всъщност говориш с мен? — Щеше ми се да я поразпитам още за постоянната й сделка с дявола, но предположих, че тя веднага ще прекъсне разговора.

Сидни въздъхна и отметна един кичур от лицето си.