— Оригинално — промърморих. — Защо би го направил?
— Това не знаем. И всъщност не ни интересува. Искаме само да научим кой е проникнал в архива и е задигнал документите.
— Единственото, което зная за това, е, че не съм аз. — Видях как тя ме изгледа изпитателно и вдигнах ръце. — Хайде, стига! Ако толкова съм искала да науча нещо за него, щях да попитам Лиса. Или да открадна съответни документи от нашите архиви.
Изминаха няколко мига в мълчание.
— Добре. Вярвам ти — каза тя.
— Наистина?
— Да не би да искаш да не ти вярвам?
— Не, но просто се оказа по-лесно да те убедя, отколкото си мислех.
Тя въздъхна.
— Искам да науча повече за тези сведения — настоях аз. — Искам да разбера коя е тази Джейн Доу. Ако можеш да ми осигуриш достъп до други архивни документи…
Сидни поклати глава.
— В никакъв случай. Дотук със сведенията. И без това вече знаеш твърде много. Ейб поиска от мен да те предпазя от неприятности и аз го направих. Свърших това, което се искаше от мен.
— Не мисля, че Ейб ще те остави толкова лесно да се измъкнеш. Не и ако си сключила сделка с него без конкретни уговорки.
— Лека нощ, Роуз. Или леко утро. Няма значение.
— Почакай, аз…
Екранът почерня.
— По дяволите — изръмжах и тръшнах капака на лаптопа по-силно, отколкото трябваше.
Всичко в този разговор бе шокиращо за мен, като се започне със Сидни и се завърши с новината, че някой е откраднал от алхимиците архивни документи за бащата на Лиса. Защо му е на някого да се интересува толкова от един мъртвец? И защо въобще е трябвало да краде от архива? За да научи нещо? Или е било опит да се прикрие тази информация? Ако последното е вярно, то тогава Сидни има право да твърди, че усилието е било напразно.
Мислено си повтарях всичко това, докато се приготвях за лягане и се взирах в отражението си, заето с миенето на зъбите ми. Защо, защо, защо? Защо го е направил? И кой? Не се нуждаех от повече интриги в живота си, но всичко свързано с Лиса беше сериозно за мен. Обаче много скоро установих, че тази нощ едва ли ще стигна до някакво прозрение и заспах, докато всички тези въпроси продължаваха да кръжат в главата ми.
Когато се събудих на следващата сутрин, не се чувствах толкова объркана, но все още нямах отговорите на много въпроси. Поспорих със себе си дали да кажа или не на Лиса за това, което бях узнала и накрая реших да го споделя с нея. Щом някой събираше сведения за нейния баща, тя имаше право да знае, пък и освен това трудно бе да го опазя в тайна, когато плъзнат слухове за неговата…
Докато втривах шампоана в косата си, ме сепна една друга мисъл. Снощи бях прекалено уморена и изненадана, за да свържа отделните късове информация в едно цяло. Онзи тип от „Часът на вещиците“ бе споменал, че бащата на Лиса често се отбивал там. А сега в архивите, заради които ми се обади Сидни, се посочвало, че той правел големи влогове в някаква банкова сметка в Лас Вегас. Съвпадение? Но колкото повече време минаваше, толкова по-малко вярвах в каквито и да било съвпадения.
След като се приведох в представителен вид, се отправих към крилото на двореца, където можех да намеря Лиса. Но не стигнах далеч. Ейдриън ме чакаше долу, във фоайето на нашата сграда, излегнат в един фотьойл.
— Не е ли малко рано за теб? — подразних го, като спрях пред него.
Очаквах усмивка в замяна, обаче тази сутрин Ейдриън не изглеждаше много приветлив. Всъщност имаше по-скоро доста окаян вид. Косата му не бе с типичния за него елегантно разрошен стил, а дрехите му — необичайно изискани за това време от деня — бяха изпомачкани. Около него се разнасяше силният мирис на ароматни цигари.
— Лесно е да подраниш, след като не си спал много — отвърна ми той. — През по-голямата част от нощта останах буден в очакване на една личност.
— Почакай… О, Господи. — Партито. Напълно бях забравила за партито, на което майка му ме беше поканила. Ейб и Сидни съвсем ме разсеяха. — Толкова съжалявам, Ейдриън.
Той само сви рамене и не ме докосна, когато приседнах на страничната облегалка на фотьойла му.
— Вече няма значение. Вероятно не би трябвало повече да се изненадвам. Започнах да осъзнавам, че съм се заблуждавал.
— Не, не. Щях да дойда, но няма да повярваш какво ми се…
— Спести ми го. Моля те. — Гласът му звучеше уморено. Очите му бяха зачервени от недоспиване. — Не е нужно. Майка ми каза, че те е видяла на разпита на Дмитрий.
Намръщих се.
— Но не заради това пропуснах партито. А заради онзи тип, който…
— Това не е важно, Роуз. Важното е, че си намерила време за него, както и да го посетиш в килията му, ако е вярно това, което чух. Но не си направи труда да се появиш там, където бе обещала, че ще дойдеш с мен… дори не ми изпрати съобщение. Само това трябваше да направиш: да ми кажеш, че не можеш да дойдеш. Чаках те повече от час в къщата на родителите ми, преди да се откажа.
Понечих да отвърна, че той също би могъл да опита да се свърже с мен, но честно казано, защо трябваше да го прави?
Не беше негово задължение. Нали аз казах на Даниела, че ще се срещна с него. Вината беше изцяло моя.
