— Толкова съжалявам, Ейдриън. — Стиснах ръката му, но в отговор той не стисна моята. — Наистина исках да дойда, но…
— Не — прекъсна ме той отново. — Откакто Дмитрий се върна… не, по-точно откакто се вманиачи по идеята да го промениш, ти се отдалечи от мен. Независимо от случилото се помежду ни, ти всъщност никога не се посвети докрай на нашата връзка. Исках да вярвам на това, което ми казваше. Мислех, че си готова… но не си.
Отново понечих да протестирам, но пак се въздържах. Имаше право. Аз бях заявила, че ще дам шанс на връзката ни. Дори приех удобната роля на негово гадже, но през цялото време… през цялото време част от мен си оставаше погълната от копнежа по Дмитрий. Знаех го, но продължавах да водя двойствен живот. Странно, но в главата ми изскочи споменът за Мейсън. Тогава бях в същото положение и той умря заради това. Животът ми беше пълна каша. Не познавах собственото си сърце.
— Съжалявам — повторих. — Наистина исках помежду ни да се получи… — Но думите прозвучаха кухо дори на самата мен. Ейдриън ми се усмихна разбиращо.
— Не го вярвам. Нито пък ти. — Изправи се и прокара пръсти през косата си, не че имаше ефект. — Ако наистина искаш да си с мен, този път трябва да е сериозно.
Мразех да го виждам толкова мрачен. Особено мразех да съм причината за това. Последвах го до вратата.
— Ейдриън, почакай. Нека да поговорим.
— Не сега, малък дампир. Нуждая се от сън. Точно сега не мога да играя тази игра.
Можех да тръгна след него. Можех да се опитам да го убедя. Но нямаше смисъл… защото нямаше какви отговори да му дам. Той беше прав за всичко и докато не сложех в ред мислите и чувствата си, нямах право да настоявам за разговор. А и състоянието, в което се намираше, се съмнявах дали щеше да има полза, ако продължим да говорим.
Но когато се запъти навън, не се сдържах и се провикнах след него:
— Преди да си тръгнеш… разбирам защо го правиш… искам да те попитам нещо. Нещо, което не е свързано с нас. То засяга… засяга Лиса.
Това го накара да се спре и бавно да се извърне към мен.
— Както винаги услуга. — Въздъхна с безкрайна умора и ме изгледа през рамо. — Но по-бързо.
— Някой е проникнал в архивите на алхимиците и е откраднал документи за бащата на Лиса. Някои от тях са свързани с обикновени факти от живота му, но имало и документи за тайните му влогове в банкова сметка в Лас Вегас. Сметката била на името на някаква жена.
Ейдриън изчака малко, преди да ме попита:
— Е, и?
— Опитвам се да си обясня защо някой би го направил. Не искам да душат около семейството й. Имаш ли някаква представа защо баща й би отворил тайна сметка?
— Чу онзи тип в казиното. Баща й често се отбивал там. Може би е имал дългове от хазарт и е плащал на някоя от акулите в лихварския бизнес.
— Семейството на Лиса винаги е било богато — изтъкнах. — Не би трябвало да е направил толкова големи дългове. Пък и защо му е на някого да открадне тези сведения?
Ейдриън вдигна ръце.
— Не зная. Това е всичко, което мога да ти кажа или поне сега, толкова рано сутрин, когато не разполагам с мозъчен потенциал за сложни интриги. Дори не мога да си представя каква заплаха би могло да бъде това за Лиса.
— Добре, благодаря — кимнах разочаровано.
Той си продължи по пътя, а аз се загледах след него. Лиса живееше близо до него, но не исках да си помисли, че го следя. Щом се отдалечи достатъчно, излязох навън и тръгнах в същата посока. Но далечен звън на камбани ме накара да се спра. Подвоумих се, внезапно разколебана накъде да продължа.
Исках да говоря с Лиса и да й кажа какво ми съобщи Сидни. За разлика от обикновено Лиса беше сама. Това беше идеална възможност. При все това… камбаните. Беше неделя сутрин. В придворната църква щеше да започне неделната служба. Загложди ме неясно предчувствие и въпреки всичко, което се бе случило — включително и това с Ейдриън — трябваше да проверя дали очакванията ми ще се оправдаят.
Затова се затичах към църквата, в противоположна посока спрямо сградата на Лиса. Когато стигнах, заварих вратите затворени, но неколцина от закъснелите се опитваха тихо да ги открехнат. Влязох с тях, като се спрях, за да се ориентирам. Във въздуха се носеха облаци от тамян. Необходим ми беше един миг, за да се пренастроят очите ми от ярката слънчева светлина навън към слабото мъждукане на свещите вътре. И тъй като тази църква беше много по-голяма от параклиса в академията „Свети Владимир“, вътре имаше повече хора, отколкото бях свикнала да виждам на литургия. Почти всички пейки бяха заети.
Но не всички.
Предчувствието ми се оправда. Дмитрий седеше на една от задните пейки. Разбира се, близо до него седяха няколко пазители, но това беше всичко. Дори и в толкова претъпканата църква никой не бе пожелал да седне на скамейката до него. Вчера Рийс попита Дмитрий дали кракът му ще стъпи в църква. Дмитрий му отговори, че дори ще посети неделната служба.
