Духовна връзка полностью

— Трябва да те попитам нещо. Кълна ти се, че няма да те издам… Искам само да узная истината, за да не си губим времето заради една задача.

— Добре… — Само моля те не ме питай за Виктор, помолих се мислено аз.

— Да си прониквала напоследък в някое място?

По дяволите. Успях да запазя невъзмутимото си изражение.

— Какво имаш предвид?

— Наскоро са били откраднати документи от архивите на алхимиците — обясни ми тя. Сега придоби изцяло делови, крайно сериозен вид. — И всички откачиха, опитвайки се да открият кой го е направил. И защо.

Мислено въздъхнах от облекчение. Добре. Не беше заради затвора Тарасов. Сега, слава Богу, ставаше дума за някакво престъпление, за което нямах вина. И тогава осъзнах пълното значение на думите й. Моментално кипнах.

— Почакай. Твоите хора са били обрани, а ти подозираш мен? Мислех, че съм зачеркната от списъка ти с дяволските създания на мрака.

— Никой дампир не е зачеркнат от списъка ми с дяволските създания — обяви тя. Върху устните й отново затрептя лека усмивка, но не можех да разбера дали се шегуваше или не.

Усмивката й обаче бързо помръкна, което ме убеди, че тази задача е важна за нея. — Повярвай ми, ако някой би могъл да проникне в нашите архиви, то това ще си ти. Не е лесно. Практически е невъзможно.

— Хм, трябва ли да съм ти благодарна за комплимента? — Не бях сигурна дали да се чувствам поласкана или обидена.

— Разбира се — продължи тя с пренебрежителен тон, — те са задигнали само документи на хартия, което е глупаво. Днес всичко се копира върху цифрови носители, така че не съм сигурна защо са си направили труда да ровят из шкафовете, пълни с прашни папки от времето на динозаврите.

Можех да й изброя доста причини защо някой би го направил, но беше по-важно да разбера защо съм удостоена с „честта“ да съм заподозрян номер едно.

— Това е глупаво. Защо смяташ, че аз съм го извършила?

— Заради това, което е било откраднато: сведения за един морой на име Ерик Драгомир.

— Аз… какво?

— Това е твой приятел, нали? Или по-точно дъщеря му.

— Да… — Едва не онемях. Почти. — Вие имате архиви за мороите?

— Ние имаме архиви за всичко — заяви тя гордо. — Но когато се замислих кой би могъл да извърши подобно престъпление и освен това би се интересувал от фамилията Драгомир… ами, в главата ми изплува твоето име.

— Не съм го направила аз. Доста неща съм извършила, но не и това. Дори не знаех, че имате такива архиви.

Сидни ме изгледа подозрително.

— Истина е!

— Както вече ти казах — продължи тя, — няма да те издам. Наистина. Просто искам да зная, за да кажа на нашите хора да не си губят времето по грешна следа. — Самодоволното й изражение помръкна. — И, ами, ако си го направила… Трябва да отклоня вниманието от теб. Обещах на Ейб.

— Колкото и да ти е трудно, трябва да ми повярваш — не съм го направила! Но сега аз искам да зная кой го е направил. И какво са откраднали. Кажи ми всичко.

Тя прехапа устни. Да дължи услуга на Ейб, можеше да означава, че би действала зад гърба на своите хора, но очевидно имаше граници докъде да стигне с откровенията.

— Хайде, стига! След като всичко е копирано на електронни носители, би трябвало да знаеш какво е задигнато. Става дума за Лиса. — Хрумна ми една идея. — Може ли да ми изпратиш копия?

— Не — веднага отклони тя предложението ми. — Абсолютно не.

— Тогава, моля те… само ми подскажи за какво се отнася! Лиса е най-добрата ми приятелка. Не мога да допусна да й се случи нещо.

Подготвих се за отказ. Сидни не ми изглеждаше от тези, с които можеш да си разменяш подобни приказки. Имаше ли приятели? Можеше ли да разбере как се чувствах?

— Повечето са биографични данни — изрече тя най-после. — Описващи част от миналото му и нашите наблюдения върху него.

— Наблю… — Реших да не задълбавам, като прецених, че не искам да зная подробности за това, че алхимиците ни шпионират.

— Нещо друго?

— Финансови справки. — Тя се намръщи. — Особено за големите влогове, които е имал в една банкова сметка в Лас Вегас. Влогове, които доста се е постарал да прикрие.

— В Лас Вегас? Точно оттам се връщам… — Не че имаше някаква връзка.

— Зная — призна ми тя. — Видях някои от записите на охраната на „Часът на вещиците“, свързани с твоята авантюра. Бягството ти оттам всъщност бе причината да заподозра именно теб. Стори ми се типично за теб. — Поколеба се за миг. — Момчето, което беше с теб… онзи висок морой с черна коса… това гаджето ти ли е?

— Ъ, да.

Необходимо й бе доста време и значително усилие, за да й се откъсне следното признание от сърцето:

— Красив е.

— Като за дяволско създание на мрака?

— Разбира се. — Отново се поколеба. — Истина ли е, че сте избягали там, за да се ожените?

— Какво? Не! И такива слухове ли са ви известни? — Поклатих глава и едва не се разсмях, толкова абсурдно ми се струваше всичко това, но трябваше да се придържам само към фактите. — Значи Ерик е имал банкова сметка в Лас Вегас, в която е криел парите си?

— Не е била негова, а на някаква жена.

— Каква жена?

— Никоя… е, поне не е някоя, която можем да проследим. Заради това я наричаме просто Джейн Доу7.