Свещеникът вече бе започнал проповедта си, затова се присламчих до Дмитрий колкото можах по-тихо. Но се оказа, че нямаше защо да се старая толкова, защото въпреки това привлякох вниманието на околните, които бяха смаяни да ме видят да сядам до един стригой, превърнат в дампир. Всички ме зяпнаха. Неколцина започнаха да си шушукат.
Пазителите бяха оставили свободно пространство около Дмитрий и когато седнах до него, изражението му ми подсказа, че беше изненадан и същевременно не беше изненадан от появата ми.
— Недей — промълви той тихо. — Не започвай… поне не тук.
— Не бих си и помислила, другарю — промърморих му на свой ред. — Дошла съм само заради спасението на душата си, това е всичко.
Нямаше нужда да казва нещо, за да разбера, че той отлично знае коя е истинската причина за появата ми, нямаща нищо общо със спасението на душата ми. Но останах безмълвна през цялата служба. Дори и аз спазвах някакви граници на приличие. След няколко минути напрежението му леко поспадна. Той бе настръхнал, когато се появих до него. Но после се успокои, решил, че ще се държа благоприлично. Вниманието му се отклони от мен и се съсредоточи върху пеенето и молитвите, а аз го наблюдавах, но без да е прекалено очебийно.
Дмитрий бе свикнал да посещава църквата в Академията, защото му носеше душевен покой. Все повтаряше, че макар да унищожава злото по света чрез убийства, все още изпитва необходимост да влезе в църква, да помисли за живота си и да потърси опрощение за греховете си. Докато го гледах сега, осъзнах, че това е по-вярно от всеки друг път.
Лицето му бе толкова изразително. Обикновено прикриваше емоциите си, така че беше малко шашващо да видя върху лицето му цяла гама от чувства. Беше напълно погълнат от словото на свещеника, прекрасното му лице — съсредоточено докрай. Осъзнах още, че възприема лично всичко, което свещеникът разказваше за греха. Дмитрий отново преживяваше ужасиите, които бе извършил като стригой. Съдейки по отчаянието, изписано върху лицето му, бихте си помислили, че е отговорен за всички грехове на света, за които свещеникът ни говореше.
За миг си помислих, че съзрях нещо като надежда по лицето на Дмитрий, може би само искра, проблеснала върху виновното му скръбно изражение. Не, бързо се досетих. Не беше надежда. Надежда означава да вярваш, че имаш шанс за нещо. Това, което видях в Дмитрий, всъщност беше копнеж. Самозалъгване. Дмитрий искаше да вярва, че като е тук, на това свято място, заслушан в посланието на свещеника, може би ще намери опрощение за това, което бе извършил. Но… в същото време беше ясно, че не вярва в това чудо. Искаше, но никога нямаше да го получи, поне така мислеше той.
Тази негова безнадеждност ми причини болка. Не знаех как да реагирам на подобно черногледство. Той си мислеше, че за него няма надежда. А аз? Не можех да си представя живот без надежда.
Не си бях представяла и че ще цитирам откъс от църковна проповед, но когато останалите богомолци се надигнаха, за да приемат причастието, попитах Дмитрий:
— Не мислиш ли, че след като се предполага, че Бог може да ти прости, е проява на прекалена самовлюбеност, ако ти сам не простиш на себе си?
— Колко дълго си го обмисляла, за да използваш това срещу мен? — попита той.
— Всъщност ми хрумна в момента. Страшна съм, нали? Обзалагам се, че смяташе, че не съм слушала внимателно.
— И не внимаваше. Никога не си го правила. Дойде тук само за да ме наблюдаваш.
Интересно. За да знае, че съм го наблюдавала, дали самият Дмитрий не ме е наблюдавал как съм го наблюдавала? Мисълта ме обърка.
— Не отговори на въпроса ми.
Докато обмисляше отговора си, той гледаше само към опашката от чакащи за причастието.
— Въпросът ти е неуместен. Няма да си простя дори и ако Бог ми прости. А съм сигурен, че Той няма да ми прости.
— Свещеникът току-що каза, че Бог прощава на всички. И че прощава
Дмитрий изпъшка. Никога не съм си мислила, че ще ми доставя удоволствие да го измъчвам, но разстроената му физиономия не се дължеше на терзанията му. А на моето нахалство. Бях виждала това изражение поне сто пъти и колкото и налудничаво да звучи, се почувствах стоплена от вида на нещо познато.
— Роуз, ти си тази, която светотатства. Ти изопачаваш за свои цели вярата на тези хора. Ти никога не си вярвала в нищо от това. И сега не вярваш.
— Вярвам, че мъртвите оживяват — заявих сериозно. — Доказателството е точно до мен. Ако е вярно, тогава мисля, че да простиш на себе си не е чак толкова трудно.
Погледът му се втвърди и ако се молеше точно сега за нещо, сигурно беше ритуалът за причестяването да приключи по-скоро, за да може да се махне оттук. За да се отърве от мен. И двамата знаехме, че трябваше да дочака края на службата. Ако побегне, ще заприлича на стригой.
— Не знаеш за какво говориш — каза ми той.
