Искаше го. След само един удар на сърцето му устните му се прилепиха към шията ми, а кучешките му зъби пробиха кожата ми. Извиках от внезапната болка, но звукът се чу повече като охкане, когато в мен проникнаха ендорфините, съпътстващи всяко вампирско ухапване. Обгърна ме невероятно блаженство. Ейдриън ме притисна още по-силно към себе си, докато пиеше от мен. След няколко мига бях почти изцяло в скута му, като с ръката си ме притискаше към гърдите си. Смътно усетих как ръцете му плъзнаха надолу, без да откъсва устни от гърлото ми. Усещах как потъвам в най-чист, сладостен екстаз. Идеалната дрога.
Когато той се отдръпна, имах чувството, че откъснаха част от мен. Сякаш не бях цялостна. Смутена, нуждаеща се, аз посегнах към него. Той обаче отстрани ръката ми с деликатен жест. Усмихна се, докато облизваше устните си.
— Внимателно, малък дампир. И без това стигнах по-далеч, отколкото трябваше. Вероятно вече са ти пораснали криле и само след миг ще полетиш.
Идеята си я биваше. След още няколко мига обаче напрежението и лудата страст в мен заглъхнаха и отново се върнах в нормалното си състояние. Все още се усещах омаяна и блаженстваща, защото ендорфините подхранваха желанията на тялото ми. Но разумът бавно се завръщаше, което позволяваше, поне донякъде, по-трезви мисли да пробиват през омаята ми от щастие. Когато Ейдриън се убеди, че съм достатъчно отрезняла, се отпусна и се излегна на леглото. Само след миг се присъединих към него, като се сгуших от едната му страна. Той изглеждаше доволен, като мен.
— Това — промърмори Ейдриън, — беше най-страхотното не правене на секс.
Единствената ми реакция беше само една сънлива усмивка. Вече ставаше късно и колкото повече отмалявах заради мощния приток на ендорфини, толкова по-силно сънят ме надвиваше. Някаква малка част от мен ми нашепваше, че дори и да съм искала това и Ейдриън да не ми е безразличен, случилото се беше грешка. Не го направих заради правилните причини, а вместо това се поддадох на собствената си мъка и объркване.
Останалата част от мен реши, че това не е вярно, а и дразнещият глас скоро заглъхна в общото изтощение. Заспах до Ейдриън, като през тази нощ спах така добре, както отдавна не ми се бе случвало.
Не бях съвсем изненадана, че успях да се надигна от леглото, да си взема душ, да се облека и дори да си изсуша косата, без Ейдриън да се събуди. Досега често се бе случвало — на приятелите ми и на мен — да се опитваме сутрин да го измъкнем от леглото. Пиян или трезвен, той винаги спеше много дълбоко.
Този път посветих повече време на косата си от друг път. На шията ми още личеше издайническият белег от вампирското ухапване. Затова си спуснах косата, като я нагласих така, че да пада на дълги вълни върху белега. Доволна, че успях да прикрия следата, се замислих с какво да се заема след това. Оставаше около час до събирането на съвета за изслушване на аргументите на отделните фракции относно декрета за възрастта на пазителите, за участието на мороите в битките и за гласуването за принцеса Драгомир. Ако ми позволяха да присъствам в залата, нямах намерение да пропусна дебатите по най-горещо обсъждания въпрос в нашия свят.
Но не ми се искаше да будя Ейдриън. Той се беше усукал в чаршафите ми и спеше кротко. Ако го събудех, щях да се чувствам задължена да се мотая тук, докато той се приготви за излизане. Чрез връзката ни разбрах, че в момента Лиса седи сама край една маса в кафенето. Исках да се видя с нея и да закуся, затова реших, че Ейдриън може сам да се погрижи за себе си. Все пак му оставих бележка, за да знае къде отивам, добавих и напомнянето да заключи вратата на излизане, а накрая му написах няколко знака за целувки и прегръдки.
Но някъде по средата на пътя към кафенето усетих нещо, което провали плановете ми за закуска. На масата до Лиса се появи Кристиан.
— Виж ти, виж ти — промърморих. При толкова много събития нямах време да следя изтънко личния живот на Лиса. След онова, което се случи в склада, не се изненадах кой знае колко отново да видя Кристиан и Лиса заедно, макар че по нейните чувства се ориентирах, че не ставаше дума за романтична среща… или поне не още. По-скоро това при тях беше някакъв нелек опит за сдобряване, някаква възможност да преодолеят вечната си ревност и недоверие.
В никакъв случай не исках да преча на любовта да възтържествува. Знаех, че имаше още едно място край сградата на пазителите, където също предлагаха кафе и понички. Щеше да свърши работа. Дано само никой не си спомни, че формално още съм в период на пробация, заради сцената, която устроих в кралската заседателна зала.
Но вероятността за това като че ли не беше много голяма.
Все пак реших да опитам и се насочих нататък, като огледах тревожно небето. Един дъжд сега никак нямаше да ми подобри настроението. Като стигнах до кафенето, открих, че няма защо да се тревожа дали някой ще ми обърне внимание. Имаше по-голяма атракция: Дмитрий.
