Беше излязъл с личната си охрана и макар да се зарадвах, че се е сдобил с известна свобода, пак ме раздразни това, че го следяха толкова плътно. Поне днес нямаше многочислена тълпа наоколо. Хората, които се отбиваха тук за закуска, не можеха да се сдържат и го оглеждаха многозначително, но малцина оставаха за по-дълго. Този път край Дмитрий имаше общо пет пазители, което беше значително намаляване на пазачите му. Това беше добър признак. Той седеше сам на масата, а пред него имаше чаша с кафе и наполовина изядена поничка с глазура. Четеше някакъв роман в мека подвързия. Бях готова да заложа живота си, че е уестърн.
Никой не седеше до него. Ескортът само поддържаше предпазен пръстен около него: двама пазители край стените, един на входа и още двама на съседните маси. Охраната ми се стори безсмислена. Дмитрий беше напълно погълнат от четенето, явно забравил за съществуването на пазителите и случайно присъстващите зрители, или просто се преструваше много добре, че не се интересува от тях. Изглеждаше съвсем безобиден, но аз си спомних думите на Ейдриън: дали в него не е останало нещо от стригоя? Някаква тъмна, скрита част? Самият Дмитрий бе заявил, че още носи в себе си някакъв остатък от това, който му пречи истински да обича когото и да било.
По някакъв свръхестествен начин двамата можехме да отгатваме взаимното си присъствие. Винаги можех да го открия в препълнено помещение. Ето и сега, въпреки че бе изцяло погълнат от четивото си, той вдигна глава, когато влязох и се запътих направо към барплота в дъното на кафенето. За хилядна част от секундата погледите ни се срещнаха. Лицето му оставаше безизразно… обаче останах с впечатлението, че чака нещо.
Мен, проумях внезапно. Въпреки всичко, въпреки суровото ни спречкване в църквата… той все още си мислеше, че ще продължа да го преследвам и да му се кълна колко го обичам. Защо?
Нима наистина очакваше да се държа толкова неразумно? Или може би… възможно ли бе той да
Е, каквото и да чакаше, реших, че няма да му го дам. Вече толкова пъти ме бе наранил. Каза ми да стоя настрани от него. Ако всичко това беше някаква сложно замислена игра с чувствата ми, то аз нямаше да я играя. Изгледах го надменно и се извърнах рязко от него, докато се приближавах към барплота. Поръчах си чай и шоколадов еклер. Имах чувството, че ме очакваше един от онези тягостни дни, каквито доста ми се бяха насъбрали напоследък.
Възнамерявах да закуся отвън, но като погледнах към затъмнените прозорци, видях как дъждовните капки устремено се сипят по стъклата. По дяволите. За кратко обмислих шансовете си да се преборя с лошото време навън и да отида някъде другаде със закуската си, но реших, че няма да позволя на Дмитрий да ме прогони. Зърнах една маса по-далеч от него и се насочих натам, без да го гледам или да показвам, че съм го видяла.
— Хей, Роуз, днес ще ходиш ли на откритото заседание?
Трябваше да спра. Заговори ме един от пазителите на Дмитрий, като ми се усмихна приятелски. Не можах да си спомня името му, но ми изглеждаше дружелюбен, когато се бяхме засичали. Не желаех да се държа невъзпитано и затова, макар и неохотно, му отговорих, въпреки че това означаваше да остана близо до Дмитрий.
— Да — казах, като се постарах да фокусирам вниманието си единствено върху пазителя. — Само ще хапна нещо преди това.
— А дали ще те пуснат? — попита друг от пазителите. Той също ми се усмихваше. За миг си помислих, че ми се подиграват заради последното ми избухване. Но… не беше така. По лицата им явно се четеше одобрение.
— Чудесен въпрос — признах и отхапах от еклера си. — Но мисля, че си струва да опитам. Освен това ще се постарая да се държа прилично.
Първият пазител се ухили.
— Надявам се, че няма да го направиш. Заради глупавия закон за възрастта онази групичка си заслужава да й създадеш всичките ядове, които може да ти хрумнат. — Другите пазители кимнаха в знак на съгласие.
— Какъв закон за възрастта? — попита Дмитрий.
Погледнах неохотно към него. И както винаги, дъхът ми секна.
— Декретът, в който се казва, че според кралските особи шестнадесетгодишните дампири са годни да се сражават със стригоите също както осемнадесетгодишните — обясних му. И отхапах още малко от еклера.
Главата на Дмитрий отскочи нагоре толкова бързо, че едва не се задавих с еклера.
— Кога шестнадесетгодишните са се сражавали срещу стригоите? — Пазителите му настръхнаха, но не помръднаха.
Необходим ми бе един миг, за да преглътна хапката от еклера. Но когато най-после заговорих, бях почти уплашена.
— Точно за това е този декрет. Дампирите да се дипломират, като навършат шестнадесет години.
— Кога е станало това? — сърдито попита той.
