— Но се надяваш да е. — Нямаше нужда да ми отговаря, за да се уверя, че съм права. Отворих вратата, но преди да мина през нея, се спрях и го погледнах. Този път той не прикри мъката и болката, изписани на лицето му. — Ако наистина го мислиш… ако наистина искаш да помогнеш… има начин да го сториш.
Още едно парче от мозайката си бе дошло на мястото, още един шанс да успеем. Обясних му какво се иска от него и се изненадах колко бързо се съгласи. Наистина си приличаме, осъзнах. И двамата знаехме, че идеята да се върнат обратно стригоите е невъзможна… при все това толкова много искахме да повярваме, че може да е истина.
След това се прокраднах сама нагоре по стълбите. Дон не беше зад бюрото си и аз се запитах какво ли е направила Мия с него. Не исках да разбера и побързах да се изнижа навън в малкия двор, където се бяхме уговорили да се срещнем. Мия и Лиса ме чакаха, като неспокойно кръстосваха наоколо. Тъй като вече тревогата не ме разсейваше, отворих съзнанието си и почувствах безпокойството на Лиса.
— Слава Богу! — възкликна тя, като ме видя. — Помислихме, че са те заловили.
— Ами… това е дълга история. — Такава, с която нямах намерение да се занимавам повече. — Взех това, което ми трябваше. И… всъщност се сдобих с нещо повече. Мисля, че ще успеем.
Погледът, който ми хвърли Мия, беше едновременно недоверчив и тъжен.
— Наистина ми се ще да зная какво сте замислили.
Поклатих глава, докато трите се отдалечавахме.
— Не — отвърнах, — не съм сигурна, че го искаш.
След като се върнахме в стаята й, реших, че ще е по-добре двете с Лиса да останем до късно, за да проучим документите. Когато й казах за срещата си с Михаил — което не споменах пред Мия — в Лиса избухна вихрушка от смесени чувства. Първата й реакция бе изненада, но тя скоро бе изместена от страха за неприятностите, в които бих могла да се забъркам. Изблик на романтична топлота заради това, което двамата с Михаил бяхме решени да направим в името на нашите любими. Чудене дали тя би направила същото за Кристиан, ако бяха в подобна ситуация. Мигновено реши, че би го сторила; любовта й към него продължаваше да е силна. Сетне си каза, че вече не й пука за него, което щеше да ме раздразни, ако мислите ми не бяха другаде.
— Какво не е наред? — попита Лиса.
Въздъхнах шумно, обзета от тревога, която не бях напълно осъзнала, докато четях мислите й. Тъй като не исках тя да разбере, че се ровя из съзнанието й, посочих към документите, пръснати по леглото.
— Просто се опитвам да проумея това. — Не беше много далеч от истината.
Планът на затвора беше сложен. Килиите заемаха два етажа и бяха съвсем малки — по един затворник във всяка. В документите не се обясняваше защо, но причината беше очевидна. Пасваше с това, което Ейб ми бе казал, че е мярка, с която да предотвратят превръщането на престъпниците в стригои. Ако аз бях осъдена да прекарам години зад решетките, бих разбрала изкушението да убиеш съкилийника си, да станеш стригой и да избягаш. Освен това килиите се намираха в средата на сградата, заобиколени от пазителите, кабинетите, „залите за упражнения“, кухнята и помещението със захранващите. В документите бе описана смяната на охраната, както и графикът на захранване. Очевидно ги водеха при захранващите един по един, под строга охрана и им позволяваха да поемат само минимално количество кръв. Отново с цел да се държат затворниците слаби, за да им се попречи да станат стригои.
Информацията беше доста подробна и точна, ала не бях сигурна доколко е актуална, тъй като архивите бяха отпреди пет години. Не беше изключено затворът да е снабден с най-модерно оборудване за наблюдение. Навярно единствените неща, за които можехме да бъдем сигурни, че са верни, бяха местоположението и архитектурният план на сградата.
— Какво става с магическите ти умения? — попитах Лиса.
Въпреки че досега не бе успяла да вдъхне толкова много лековита сила на моя пръстен, както една жена на име Оксана, забелязах, че избухливостта и раздразнението ми, предизвиквани от мрака, който се преливаше в мен като страничен ефект от използването на духа, бяха донякъде намалели. Лиса бе направила пръстен и на Ейдриън, макар че не бях сигурна дали това му помага да контролира пороците си напоследък — пороци, на които той обикновено се отдаваше, за да контролира духа.
Тя сви рамене и се излегна по гръб върху леглото. Беше изтощена, но заради мен се опитваше да остане будна.
— Подобряват се. Иска ми се да се запозная с Оксана.
— И това може да стане някой ден — отвърнах уклончиво. Не смятам, че Оксана някога би напуснала Сибир. Тя бе избягала със своя пазител и искаше да живее кротко и незабележимо. Освен това не желаех Лиса да отива в Сибир толкова скоро след всички премеждия, през които преминах там. — Можеш ли да вдъхнеш нещо друго, освен лековита сила? — Миг по-късно сама отговорих на въпроса си. — О, сетих се. Лъжицата.
Лиса се намръщи, сетне се прозина.
— Не мисля, че се получи особено успешно.
— Хм.
— Хм?
Погледнах отново към хелиографските копия.
