Духовна връзка полностью

Поколебах се, преди да последвам Лиса при Татяна. Бях забелязала внушителния външен вид на Таша, но чак сега нещо друго привлече вниманието ми.

— Всичките ли бижута са сребърни? — попитах я.

Тя докосна разсеяно огърлицата от опали около врата си. Три от пръстите й бяха украсени с пръстени.

— Да — отвърна смутено. — Защо?

— Това ще ти прозвучи странно… е, може би не чак толкова, като се има предвид, че поначало съм си странна. Дали би могла, хм, да ни ги заемеш?

Лиса ме стрелна с поглед, тутакси отгатнала мотивите ми. Таша повдигна вежди, но като всички мои приятели и тя притежаваше забележителната способност да приема странните идеи.

— Разбира се — кимна тя. — Но може ли да ти ги дам по-късно? Не ми се ще да си свалям бижутата по средата на партито.

— Няма проблеми.

— Ще ги изпратя в стаята ти.

След като уредихме този въпрос, двете с Лиса се запътихме към мястото, където беше кралица Татяна, заобиколена от почитателите и подлизурковците си. Даниела сигурно е сгрешила, когато е помислила, че Татяна иска да види и двете ни. Споменът как ми крещя заради Ейдриън все още прогаряше мозъка ми, а кратката ни среща по време на вечерята в дома на семейство Ивашков не бе достатъчна да ме заблуди и да ме накара да си мисля, че двете с кралицата изведнъж сме станали първи приятелки.

При все това, колкото и да е шашващо, когато ни видя двете с Лиса, тя цялата засия в усмивка.

— Василиса. И Роузмари. — Даде ни знак да я приближим и групата около нея се раздели, за да ни пропусне. Докато я приближавах, стъпките ми ставаха все по-нерешителни. Дали щеше да ми се разкрещи пред всички тези хора?

Очевидно не. Винаги имаше новопристигнали благородници и Татяна ги представи на Лиса. Всички бяха любопитни да се запознаят с принцеса Драгомир. Аз също бях представена, макар че кралицата не се впусна в хвалебствия по мой адрес, както преди миг с Лиса. Но дори и фактът, че ме забелязва, беше невероятно постижение.

— Василиса — поде Татяна, след като приключиха формалностите. — Мислех си, че не е зле в най-близко бъдеще да посетиш Лихай. Уредено е да отидеш там след… може би след седмица и половина. Решихме, че ще е хубав подарък за рождения ти ден. Естествено Серена и Грант ще те придружат, ще изпратя и още неколцина други. — Серена и Грант бяха пазителите, които замениха Дмитрий и мен като бъдещи охранители на Лиса. Разбира се, че щяха да отидат с нея. Тогава Татяна каза най-смайващото нещо. — Ако искаш, можеш и ти да отидеш, Роуз. Василиса едва ли би могла да празнува без теб.

Лиса засия. Лихай. Университетът. Примамката, заради която бе приела да живее в двора. Лиса копнееше за повече познания и кралицата й даваше шанс да продължи образованието си. Перспективата за това посещение я изпълни с нетърпение и вълнение — особено след като можеше да отпразнува осемнадесетия си рожден ден с мен. Това бе достатъчно, за да отвлече мислите й от Виктор и Кристиан, което не беше никак малко постижение.

— Благодаря ви, Ваше Величество. Това би било чудесно.

Имаше обаче огромна вероятност и да не сме тук за това уредено посещение — не и ако планът ми за Виктор сработи. Но не исках да помрачавам щастието на Лиса, а и едва ли бих могла да й го напомня пред тази кралска тълпа. Освен това още не можех да се освестя от факта, че изобщо бях поканена. След като хвърли тази бомба, кралицата не ми каза нищо повече, а продължи да разговаря с тълпата си от приближени. Въпреки това тя беше мила — доколкото това изобщо можеше да се каже за нея — докато разговаряше с мен, също както в дома на Ивашков. Е, не чак като най-добра приятелка, но със сигурност не и като крещяща кучка, полудяла от бяс. Може би Даниела имаше право.

Последваха още размени на любезности, докато всички бъбреха и се опитваха да впечатлят кралицата. Скоро стана ясно, че присъствието ми повече не е нужно. Огледах се наоколо и зърнах някого, с когото трябваше да поговоря. Измъкнах се незабелязано от групата. Знаех, че Лиса ще съумее да се погрижи за себе си.

— Еди! — извиках като стигнах до другия край на залата. — Най-после си сам.

Еди Кастъл, стар мой приятел, се ухили, щом ме видя. Той също беше дампир, висок, с дълго, тясно лице, което бе запазило сладкия си момчешки вид. За разнообразие бе сресал старателно буйната си тъмноруса коса. Някога Лиса се надяваше, че двамата с него ще станем гаджета, но ние бяхме само добри приятели. Той беше най-добрият приятел на Мейсън — страхотен тип, който беше луд по мен и който бе убит от стригои. След смъртта му двамата с Еди започнахме да изпитваме закрилнически чувства един към друг. По-късно той бе отвлечен при нападението над „Свети Владимир“ и преживяното го бе превърнало в сериозен и решителен пазител — понякога твърде сериозен. Исках той да се забавлява повече и се зарадвах, когато сега видях щастливи пламъчета в очите му.