— Вярно е, но не бих могъл да пропусна нито един купон — заяви той. Държеше в ръката си чаша с шампанско и аз се запитах дали ефектите от пръстена, който Лиса му бе дала, губеха силата си. Разбира се, да си пийне от време на време не означаваше краят на света, а и в списъка с предложения, който бе изготвил, за да ми стане гадже, се говореше доста общо по въпроса за алкохола. Ограниченията се отнасяха най-вече до цигарите, които настоявах да откаже. — Сигурно вече поне десетина души са дошли при теб с молба да им станеш пазител?
Поклатих глава.
— Кой би поискал безразсъдната Роуз Хатауей? Тази, която е способна да зареже всичко заради собствените си дела?
— Много — отвърна той. — Сигурен съм. Ти си непобедима в битка и не забравяй — всички смятат, че си напуснала Академията, за да избиваш стригои. Някои може да мислят, че това си заслужава да се примирят с откачения ти характер.
— Той е прав — прозвуча внезапно един глас. Вдигнах глава и видях Таша Озера, застанала близо до нас, с усмивка на лице. Въпреки белега днес изглеждаше красива — много по-царствена, отколкото я бях виждала досега. Дългата й черна коса блестеше; беше облечена с тъмносиня пола и елегантно дантелено горнище. Дори бе обула високи токчета и си бе сложила бижута, каквито със сигурност не я бях виждала да носи.
Зарадвах се да я видя; не знаех, че е дошла в двора. Хрумна ми странна мисъл.
— Да не би най-сетне да са ти позволили да имаш пазител?
Аристократите имаха безброй дискретни и любезни начини да изолират онези, които са изпаднали в немилост. В случая с Озера правото им на пазители бе отнето като един вид наказание заради това, което бяха направили родителите на Кристиан. Беше абсолютно нечестно. Озера имаха същите права, както и останалите кралски фамилии.
Тя кимна.
— Мисля, че по този начин се надяват да ми затворят устата, за да спра да призовавам мороите да се бият наравно с дампирите. Нещо като подкуп.
— Сигурна съм, че няма да се поддадеш.
— Няма. Така просто ще имам на разположение някой, с когото ще мога да тренирам. — Усмивката й помръкна и тя плъзна несигурния си поглед по лицата ни. — Надявам се, че няма да се почувстваш засегната… но аз помолих да ми определят за пазител теб, Роуз.
Двете с Лиса се спогледахме смаяно.
— О! — Не знаех какво друго да кажа.
— Надявам се, че ще те прикрепят към Лиса — додаде припряно Таша, явно чувствайки се неудобно. — Но кралицата обикновено не отстъпва от взетите решения. Ако и в този случай…
— Всичко е наред — побързах да я уверя. — Ако не мога да бъда с Лиса, тогава наистина предпочитам да съм с теб. — Истина беше. Исках Лиса повече от всичко на този свят, но ако бяха решили да ни разделят, предпочитах Таша пред която и да било от останалите кралски особи. Разбира се, бях почти сигурна, че шансовете ми да ме назначат за пазител на Таша бяха също толкова нищожни, колкото тези да бъда с Лиса.
Онези, които се бяха вбесили, задето напуснах Академията, биха направили всичко, за да ме поставят във възможно най-неприятната за мен ситуация. И въпреки че се бяха съгласили да й дадат пазител, имах чувството, че едва ли предпочитанията на Таша ще бъдат взети под внимание. Бъдещето ми все още си оставаше една голяма въпросителна.
— Хей! — възкликна Ейдриън, обиден, че не го бях назовала като втори избор след Лиса.
Поклатих глава срещу него.
— Знаеш, че и без това ще ме разпределят към жена. Освен това първо ще трябва да решиш какво ще правиш с живота си, за да заслужиш да имаш пазител.
Казах го на шега, но малката бръчка на челото му ми подсказа, че може би наистина бях наранила чувствата му. Докато Таша изглеждаше облекчена.
— Радвам се, че нямаш нищо против. Междувременно ще направя всичко, което е по силите ми, за да помогна на двете ви с Лиса. — Завъртя очи. — Не че мнението ми означава кой знае колко.
Нямаше смисъл да й споделям опасенията си, че шансовете ми да ме назначат за неин пазител също не са кой знае колко големи. Вместо това понечих да й благодаря за предложението, но бях прекъсната от друг посетител: Даниела Ивашков.
Ейдриън — смъмри го нежно тя и леко се усмихна. — Не може да окупираш Роуз и Василиса единствено за себе си. — Извърна се към Лиса и мен. — Кралицата би искала да види и двете ви.
Страхотно. Двете се изправихме, но Ейдриън остана седнал. Явно нямаше желание да се среща с леля си. Очевидно същото изпитваше и Таша. Като я видя, Даниела я удостои с кратко и любезно кимване.
— Лейди Озера — промълви, докато се отдалечаваше, сигурна, че ще я последваме. Намирах го за донякъде иронично, че Даниела бе склонна да приеме мен, но не можеше да се отърси от типичното отчуждение и предразсъдъците към представителите на рода Озера. Предполагам, че любезността й си имаше определени граници.
Но Таша отдавна бе имунизирана срещу подобно отношение.
— Забавлявайте се — пожела ни тя. Погледна към Ейдриън. — Още шампанско?
— Лейди Озера — отвърна с престорена тържественост той, — ние двамата сме два ума с една и съща мисъл.
