Помислих си, че пояснението е малко странно. Не бяха ли тук всички престъпници?
Тежки двойни врати блокираха входа към секцията. Уес използва и електронен код и ключ, за да минем през тях. Походката на Лиса не се промени, но аз усетих, че тревогата й се усили, когато влязохме в дългия коридор с килии с решетки от двете страни. Самата аз не се чувствах по-добре, но Уес — макар и все още нащрек — не показа никаква следа от страх. Осъзнах, че той влизаше тук през цялото време. Познаваше охранителната система. Затворниците може и да бяха опасни, но да минава покрай тях си беше нещо обичайно за него.
При все това сърцето ми едва не спря, когато надникнах в килиите. Малките помещения бяха тъмни и мрачни като всичко наоколо. Вътре имаше съвсем оскъдна мебелировка. Слава Богу, повечето от затворниците спяха. Но неколцина ни наблюдаваха, докато минавахме покрай килиите им. Никой не каза нищо, но тишината беше още по-плашеща. Някои от мороите затворници имаха вид на обикновени хора, които бихте подминали на улицата, и аз се запитах какво ли бяха сторили, за да попаднат тук. Лицата им бяха тъжни, лишени от надежда. Когато се вгледах по-внимателно, забелязах, че част от затворниците не бяха морои, бяха дампири. Нямаше нищо странно, но все пак се сепнах. И представители на моята раса вършеха престъпления, за които трябваше да си платят.
Ала не всички затворници изглеждаха толкова кротки. Някои имаха вид, все едно определено са родени за затвора Тарасов. Излъчваха злоба и отмъстителност, а в очите им, приковани в нас, сякаш бе стаена цялата омраза на света. Оглеждаха ни внимателно, сякаш искаха да запомнят всяка подробност, макар че не можех да си обясня защо. Дали търсеха някакъв начин за бягство? Дали можеха да проникнат зад фасадите ни? Или просто бяха гладни? Не знаех, но бях благодарна за мълчаливите пазачи, изправени по продължение на коридора. Бях благодарна и задето не видях Виктор. Предположих, че килията му се намира в друг коридор. Още не можехме да рискуваме да ни познаят.
Най-сетне излязохме от коридора със затворниците през друга двойна врата и най-после стигнахме до зоната за захранване. Тя също приличаше на средновековна тъмница, предполагам, за да се създаде подходяща атмосфера за затворниците. Като оставим настрани декора, помещението за захранване приличаше на това в „Свети Владимир“, само дето беше по-малко. Няколкото кабини осигуряваха сравнително усамотение. Един отегчен морой четеше книга зад бюрото, но имаше вид сякаш всеки миг ще заспи. В стаята имаше само един захранващ, с доста опърпан вид, на средна възраст, който седеше на един стол с отнесената усмивка на наркоман, втренчен в пространството.
Когато влязохме, мороят трепна и очите му се разшириха. Явно ние бяхме най-вълнуващото нещо, което му се случваше през нощта. Когато ни видя, в погледа му нямаше объркване; очевидно имаше ниско ниво на устойчивост към внушението, което бе добре дошло за нас.
— Какво е това?
— Две нови, които току-що пристигнаха — отвърна Уес.
— Но ние не очакваме нови попълнения — възрази мороят. — Освен това никога досега не са изпращали толкова млади. Винаги са ни давали стари, вече използвани захранващи.
— Не питай мен — отвърна Уес и се запъти към вратата, след като ни даде знак да седнем. Явно смяташе, че придружаването на захранващи е под достойнството му. — Маркс каза да стоят тук, докато Съливан стане. Според мен е станала някаква грешка, но те се оплакват, че вече не могат да издържат.
— Страхотно, няма що — изпъшка мороят. — Е, следващото захранване е след петнадесет минути, така че ще дам почивка на Брадли. Той толкова се е отнесъл, че едва ли ще забележи, ако някой даде кръв вместо него.
Уес кимна.
— Ние ще се обадим, когато оправим тази бъркотия.
Пазачът излезе, а мороят въздъхна и взе клипборда. Имах чувството, че всички тук са уморени от работата си. Можех да разбера защо. Мястото беше доста потискащо. Предпочитах просторите на широкия свят.
— Кой е наред да се захранва след петнадесет минути? — попитах аз.
Изненаданият морой вдигна рязко глава. Не беше от въпросите, които захранващите задаваха.
— Какво каза?
Лиса се изправи и впи поглед в него.
— Отговори на въпроса.
Лицето на мъжа се отпусна. Той беше
— Рудолф Кайзер.
Нито една от двете ни не го познаваше. Можеше да е тук за убийство или за каквото и да е друго тежко престъпление.
— А кога е редът на Виктор Дашков? — попита Лиса.
— След два часа.
— Смени графика. Кажи на охраната му, че има промяна и той трябва да дойде вместо Рудолф.
Празните очи на мороя — сега имаше същия отнесен поглед като захранващия Брадли — регистрираха думите й чак след една минута.
— Да — кимна той.
— Това е нещо съвсем нормално. Няма да събуди никакви подозрения.
— Няма да събуди подозрения — повтори монотонно мороят.
— Направи го — заповяда Лиса със строг глас. — Извикай ги, уреди всичко и не отделяй очи от мен.
