Мъжът се подчини. Докато говореше по телефона, той се представи като Нортуд. Когато затвори, всичко бе уредено. Сега не ни оставаше нищо друго, освен да чакаме. Цялото ми тяло бе опънато като струна от напрежение. Тео беше казал, че разполагаме с около час, преди директорът да поеме задълженията си. Еди просто трябваше да убива времето с Тео и да се постарае да не събуди никакви подозрения. Тео трябваше да вярва, че е станала някаква грешка с документите.
Докато чакахме, Лиса внуши на захранващия Брадли да потъне в дълбок сън. Не исках никакви свидетели, дори и дрогирани. Успях да обърна леко камерата, така че да не обхваща цялата стая. Естествено, преди да си тръгнем, трябваше да се справим със системата за наблюдение на затвора, но засега нямахме нужда някой от охраната да види това, което щеше да се случи.
Тъкмо се бях настанила в една от кабинките, когато вратата се отвори. Лиса бе останала на стола близо до бюрото на Нортуд, така че да продължи да му въздейства чрез внушението. Бяхме го инструктирали, че аз ще съм захранващата. Вратата на кабинката бе затворена, но през погледа на Лиса видях групата: двама пазачи… и Виктор Дашков.
Същият ужас, който я бе обзел, когато го видя на процеса, се надигна и сега в нея. Ръцете й трепереха. Единственото, което я бе успокоило по време на процеса, беше предстоящата развръзка — Лиса знаеше, че Виктор ще бъде затворен завинаги и никога повече няма да я нарани.
А сега ние смятахме да променим всичко това.
Лиса се насили да прогони страха от съзнанието си, докато продължаваше да се взира в Нортуд. Пазачите до Виктор бяха сурови и готови да действат, макар че всъщност нямаше нужда. Болестта, която го измъчваше от години — тази, която Лиса временно бе излекувала, отново бе започнала да надига глава. Липсата на движения и чист въздух явно също оказваха неблагоприятно въздействие, както и ограничените количества кръв, които се даваха на затворниците. Пазачите го бяха оковали във вериги като допълнителна предпазна мярка и той се бе прегърбил още повече под тежестта им. Едва тътреше крака.
— Ето там — рече Нортуд и посочи към мен. — Онази.
Пазачите поведоха Виктор покрай Лиса, но той почти не я удостои с поглед. В този момент тя бе заета с двойно внушение: да държи Нортуд под контрол и да изглежда незначителна, когато Виктор мине покрай нея. Пазачите го настаниха на стола до мен, след което отстъпиха назад, но без да го изпускат от поглед. Един от тях поведе разговор с Нортуд, като отбеляза колко сме млади. Ако отново се наложи да правя същото, ще накарам Лиса да направи магия да изглеждаме по-възрастни.
Седнал до мен, Виктор се наведе и отвори устата си. Захранването беше като втора природа, движенията бяха винаги едни и същи, така че той нямаше нужда да мисли за това, което прави. Имах чувството, че дори не ме вижда.
Само че тогава… ме видя.
Той замръзна, очите му се разшириха. Кралските фамилии на мороите се отличаваха с общи характерни черти и светлите, нефритено зелени очи бяха такива за потомците на родовете Дашков и Драгомир. Умореното, примирено изражение в неговите изчезна и на негово място се появи типичната за него лукава интелигентност, която познавах толкова добре. По някакъв странен начин ми напомни за един от затворниците, покрай който бяхме минали.
Но Виктор беше смутен. Както останалите, с които се бяхме срещнали, моята магия объркваше мислите му. Сетивата му казваха, че съм човешко същество… ала в същото време илюзията не беше съвършена. Съществуваше също и фактът, че Виктор като силна личност, макар и да не владееше магията на духа, беше сравнително устойчив срещу внушението. Също както Еди, Лиса и аз, които бяхме имунизирани към нашите магии, защото знаехме истинската си идентичност, така и Виктор изпитваше нещо подобно. Мозъкът му настояваше, че съм човек, но очите му казваха, че съм Роуз Хатауей, дори и с перуката. И след като веднъж това знание се затвърди, за него изчезна илюзията, че съм човек.
Устните му се извиха в бавна, интригуваща усмивка, която безсрамно откри кучешките му зъби.
— О, виж ти. Това трябва да е най-добрата храна, която някога съм получавал. — Гласът му едва се долавяше, заглушаван от разговора на останалите.
— Доближи зъбите си към мен и това ще е последната ти храна — промърморих също толкова тихо. — Но ако искаш да се измъкнеш оттук и отново да видиш света, ще направиш точно това, което ще ти кажа.
Той ме изгледа въпросително. Аз поех дълбоко дъх, ужасена от това, което щях да кажа.
— Нападни ме.
— Не със зъби — додадох припряно. — Хвърли се върху мен. Разтърси веригите си. Каквото можеш.
Виктор Дашков не беше глупак. Друг на негово място би се поколебал или би задал въпроси. Но не и той. Може и да не разбираше какво точно става, но усети, че това е шанс за свобода. Вероятно единственият, който щеше да има, по-голямата част от живота си бе прекарал, замисляйки сложни планове, затова се прояви като професионалист, когато трябваше да действа.
