— А аз нямам сили за каквото и да сте намислили — изсъска Виктор. Любезната маска на всезнайко бе изчезнала, заменена от зло и отчаяно изражение. — Затворническият живот не означава само решетки, Роуз. Те ни лишават от храна и кръв, за да ни държат слаби. Ходенето е единственото упражнение, което ми е позволено, и то изисква доста усилия. Освен ако наистина не възнамеряваш да ме влачиш, трябва да ми дадеш кръв!
— Побързай — намеси се Лиса, преди да успея да отговоря каквото и да било.
Втренчих се изумено в нея. Щях да откажа на Виктор, но през връзката усетих смесените чувства, идващи от нея. Състрадание и… разбиране. О, тя продължаваше да го мрази, това беше безспорно. Ала в същото време знаеше какво означава да живееш с ограничено количество кръв.
Слава Богу, Виктор беше бърз. Устата му бе върху шията на захранващия още преди Лиса да бе свършила да говори. Замаян или не, но вливането на зъбите в шията му събуди Брадли. Той се сепна, но върху лицето му бързо се изписа блаженото изражение, което добиваха захранващите от вампирските ендорфини. Виктор се нуждаеше само от няколко всмуквания, но когато очите на Брадли започнаха да се разширяват, разбрах, че Виктор изсмуква много повече кръв. Скочих и издърпах мороя от уплашения захранващ.
— Какво, по дяволите, правиш? — избухнах, като разтърсих грубо Виктор. Отдавна ми се искаше да го направя. — Да не мислиш, че можеш да изпиеш кръвта му и да се превърнеш в стригой пред очите ни?
— Едва ли — промърмори Виктор и потръпна от болката, която му причиняваше хватката ми.
— Не смяташе да го направи — намеси се Лиса. — Просто за миг изгуби контрол.
След като задоволи жаждата си за кръв, Виктор отново стана любезен.
— Ах, Василиса. Винаги толкова разбираща.
— Не си прави погрешни заключения — изръмжа тя.
Изгледах кръвнишки и двамата.
— Трябва да вървим. Веднага. — Извърнах се към пазача, който бе под въздействието на внушението. — Заведи ни в помещението, откъдето следят записите от охранителните камери.
Той не ми отговори и аз погледнах с очакване към Лиса. Тя повтори искането ми и той незабавно се запъти към вратата. Адреналинът ми се бе покачил по време на схватката и нямах търпение да приключим по-бързо и да се махнем оттук. През връзката усетих нервността на Лиса. Тя може и да бе защитила Виктор, когато настоя за кръв, но докато вървяхме, се държеше колкото бе възможно по-далеч от него. Осъзнаването на грубата действителност за това кой е той и какво вършим, бе започнало да се промъква в душата й и това я изпълваше с ужас. Искаше ми се да я успокоя, но нямаше време.
Последвахме пазача — Лиса го попита как се казва, името му беше Джовани — през още коридори и пропускателни пунктове. Маршрутът, по който ни водеше, минаваше по периферията на затвора, а не през килиите. Почти през цялото време бях затаила дъх, ужасена, че може да налетим на някого. И без това твърде много фактори бяха против нас; не се нуждаехме от допълнителни усложнения. Но късметът явно беше на наша страна, защото не срещнахме никого. Вероятно се дължеше на факта, че беше още рано, а и не минавахме през най-строго охраняваната зона.
Лиса и Мия бяха накарали пазача в кралския двор да изтрие записите от камерите, но аз не бях свидетел на това. Сега, когато Джовани ни въведе в залата за наблюдение, не можах да сдържа ахването си. Целите стени бяха покрити с монитори, а пред тях имаше пултове със сложна плетеница от бутони и всякакви ключове. Навсякъде се виждаха бюра, отрупани с компютри. Почувствах се като в контролна зала за космически полети. Всичко в затвора се виждаше: всяка килия, няколко коридора, дори кабинетът на директора, където седеше Еди и си бъбреше с Тео. В залата имаше двама пазачи и аз се запитах дали са ни видели в коридорите. Но не, вниманието им беше съсредоточено върху нещо друго: камерата, която бе обърната към голата стена. Беше тази, която отместих в помещението за захранване.
Наведоха се към монитора и единият каза, че би трябвало да извикат някой, за да провери на място. После двамата вдигнаха глави и ни забелязаха.
— Помогни й да ги обезвреди — заповяда Лиса на Джовани.
Той отново се поколеба. Щеше да е по-добре да имаме „помощник“ с по-слаба воля, но Лиса нямаше представа, когато го избра. Както и преди, в крайна сметка той се подчини. И както преди, изненадата се оказа решаваща при схватката с тези двама охранители. Аз бях непозната — незабавно събудих защитните им реакции, но все още приличах на човек. Джовани беше техен колега, не очакваха атака от него.
Ала все пак не беше лесно да ги обезвредим. Не беше зле, че имахме подкрепление, а и Джовани свърши добра работа. Не след дълго единият пазач се озова в безсъзнание на пода — Джовани използва една хватка, за да спре за кратко притока на въздух към дробовете му, докато той изгуби съзнание. Другият охранител стоеше на известно разстояние от нас и аз забелязах, че постоянно поглежда към една от стените. Там имаше пожарогасител, ключ за осветлението и кръгъл сребрист бутон.
— Това е аларма! — възкликна Виктор точно когато мъжът се хвърли натам.
