Духовна връзка полностью

Предварително бяхме начертали маршрута си за бягство, състоящ се от множество остри завои по тези отдалечени шосета. Имахме късмет, че бяха доста. Еди зави наляво и почти веднага сви надясно. Но аз продължавах да виждам в огледалото за обратно виждане преследващите ни автомобили.

В нашата кола се възцари напрегнато мълчание, докато чакахме пазачите да ни настигнат. Ала за щастие не успяха. Направихме твърде много объркващи завои, но ми бяха нужни десет минути, за да повярвам, че наистина сме се измъкнали.

— Мисля, че ни изгубиха — рече Еди. Нотката на недоверие в гласа му отговаряше напълно на моите чувства. Лицето му продължаваше да е изопнато от тревога, а ръцете му стискаха здраво волана.

— Няма да им се изплъзнем напълно, докато не се махнем от Феърбанкс — заявих аз. — Сигурна съм, че ще ни търсят, а градът не е много голям.

— Къде отиваме? — попита Виктор. — Ако ми е позволено да попитам.

Извъртях се на седалката си, за да го погледна в очите.

— Това ще ни кажеш ти. Колкото и да не ти се вярва, не правим всичко това, защото ни липсва приятната ти компания.

— Наистина е трудно да се повярва.

Присвих очи.

— Искаме да намерим брат ти. Робърт Дору.

Насладих се на удоволствието да хвана Виктор неподготвен. След миг лукавото му изражение се завърна.

— Естествено. Това е продължение на молбата на Ейб Мазур, нали? Трябваше да зная, че той няма да приеме „не“ за отговор. Разбира се, никога не бих се досетил, че играете в един отбор.

Виктор очевидно не знаеше, че ние с Ейб сме в един семеен отбор, но нямах намерение да го осветлявам по въпроса.

— В случая няма значение — процедих студено. — Сега ти ще ни заведеш при Робърт. Къде е той?

— Забрави, Роуз — отвърна Виктор замислено. — Не си тази, която владее внушението.

— Не, но аз съм тази, която може да те върже отстрани на пътя и да се обади анонимно в затвора, за да съобщи за местонахождението ти.

— Откъде да съм сигурен, че пак няма да го направиш, след като получиш необходимата ти информация от мен? — парира той. — Нямам причина да ти вярвам.

— Прав си. На твое място и аз не бих си вярвала. Но ако нещата се получат, наистина има шанс след това да те пуснем. — Не, всъщност нямаше. — Това е риск, който трябва да поемеш, нали така? Знаеш, че никога няма да имаш подобна възможност.

Остроумните забележки на Виктор секнаха. Едно на нула за мен.

Мисли, които не можех да прочета, бушуваха зад очите му. Несъмнено обмисляше хитри планове как да обърне всичко това в своя полза, вероятно как да избяга от нас, преди да сме намерили Робърт. Това бих направила и аз.

— Лас Вегас — рече Виктор накрая. — Трябва да отидем в Лас Вегас.

След всичките ми оплаквания пред Ейб, че все попадам на тъпи и гадни места, би трябвало да се развълнувам от перспективата да се озова в Града на греха. Уви, имах няколко предубеждения относно следващото ми епично пътешествие. Първо на първо, Лас Вегас беше последното място, където бих очаквала да се намира един почти луд отшелник. От малкото неща, които бях чула, Робърт бе изчезнал от света и искаше да бъде сам. Оживеният, пълен с туристи град едва ли отговаряше на изискванията му. Второ, градове като този бяха идеалното свърталище за стригоите. Там беше много лесно хората да изчезнат — особено през нощта.

Част от мен беше сигурна, че това е поредната измама на Виктор, но той се закле, че това е истината. И така, след като нямахме никакви други следи, Лас Вегас се превърна в следващата ни дестинация. А и без това не разполагахме с много време, за да обсъдим идеята, тъй като пазителите навярно вече претърсваха Феърбанкс за нас. Естествено магиите на Лиса бяха променили външността ни, така че те не търсеха хора с нашето описание. Обаче знаеха как изглежда Виктор и затова трябваше час по-скоро да се махнем от Аляска.

За нещастие се сблъскахме с малък проблем.

— Виктор няма документ за самоличност — каза Еди. — Не можем да го качим на самолет.

Вярно беше. Всички вещи на Виктор бяха иззети от властите на затвора и в суматохата да обезвредим охранителната система и да се преборим с дузина пазачи най-малко имахме време да търсим личните му вещи. Внушението на Лиса беше наистина феноменално, но сега тя бе адски изтощена, след като толкова много го бе прилагала в затвора. Освен това пазителите със сигурност щяха да наблюдават летищата.

Нашият „приятел“ Бъд, който ни даде колата под наем, намери решение. Той не беше очарован да види одрасканата си и очукана кола след лудешкото шофиране на Еди, но достатъчно количество пари в брой сложи край на мрънканията му „какво става, като дадеш под наем кола на група тийнейджъри“. Всъщност Виктор измисли алтернативния план и го предложи на Бъд.

— Има ли наблизо частно летище, където могат да се наемат чартърни самолети?

— Разбира се — кимна Бъд. — Но няма да е евтино.

— Това не е проблем — отсякох.

Бъд ме изгледа подозрително.

— Да не би вие, хлапета, да сте обрали банка или нещо подобно?