От другия край последва словесен порой. Чувах само половината от разговора, но пак беше интригуващо. Първо на Виктор му бе нужно доста време, за да убеди Робърт, че е извън затвора. Очевидно Робърт не беше чак толкова откъснат от обществото на мороите, че да не е в течение на последните новини. Виктор му каза, че по-късно ще му съобщи подробности и се зае да убеждава брат си да дойде да се срещне с нас.
Отне доста време. Имах чувството, че Робърт живее в постоянен страх и параноя. Това ми напомни за госпожа Карп, когато беше в напреднал стадий на лудостта вследствие използването на духа. По време на целия разговор Лиса не откъсна поглед от гледката долу на улицата, но чувствата й бяха отражение на моите: страх, че това може да бъде и нейната съдба. Или моята, ако всмуквах тъмните ефекти на духа. В съзнанието ми за кратко изплува надписът в затвора Тарасов: ВНИМАНИЕ! НАВЛИЗАТЕ В ЗОНА СЪС ЗАТВОРНИЦИ (ДУШЕВНОБОЛНИ).
Тонът на Виктор бе изненадващо подмамващ, докато говореше с брат си, дори нежен. С известно смущение си припомних отминалите дни, преди да знаем за безумните планове на Виктор да властва над мороите. Тогава той също се отнасяше мило към нас и на практика беше член на семейството на Лиса. Запитах се дали е бил искрен, или всичко е било преструвка.
Накрая, след почти двадесет минути, Виктор убеди Робърт да дойде да се срещне с нас. Неразбираемите думи от другия край на линията бяха пълни с тревога и вече бях убедена, че Виктор наистина говори с лудия си брат, а не с някой от привържениците си. Виктор се уговори с Робърт да се срещнем за вечеря в един от ресторантите на хотела и най-после затвори.
— Вечеря? — попитах, когато нашият пленник остави телефона. — Той не се ли притеснява да бъде навън след мръкване?
— Ще бъде ранна вечеря — отвърна Виктор. — Четири и половина. А слънцето залязва чак към осем.
— Четири и половина? — учудих се. — Мили Боже.
Но той имаше право за времето и слънцето. Без безопасността, осигурявана от почти непрекъснатата слънчева светлина на Аляска, започвах да се чувствам притисната от ограниченията на изгрева и залеза, въпреки че тук беше лято. За нещастие безопасната ранна вечеря означаваше, че ни оставаха доста часове на чакане.
Виктор се облегна назад в леглото, скръстил ръце зад главата си. Мисля, че се правеше на непукист, но предполагах, че изтощението го караше да търси удобството на леглото.
— Искаш ли да опиташ късмета си в казиното? — Той погледна към Лиса. — Владеещите духа могат да са забележително добри с картите. Не е нужно да ти казвам колко си добра в преценката си за хората.
Тя не отвърна нищо.
— Никой няма да напуска тази стая — заявих твърдо. Идеята всички да останем затворени в стаята не ми харесваше, но не можех да рискувам Виктор да избяга или да попаднем на стригои, дебнещи в някой от тъмните ъгли на казиното.
След като изми боята от косата си, Лиса се настани до прозореца. Не искаше да се доближава до Виктор. Аз седях с кръстосани крака на второто легло. Имаше достатъчно място да седне и Еди, но той остана прав до стената, заел идеалната поза на пазител, без да сваля очи от пленника ни. Не се съмнявах, че Еди може да остане така с часове, независимо колко му е неудобно. Всички бяхме обучени да издържаме при тежки условия. Той си бе надянал маската на суров пазител, но от време на време го улавях, че изучава Виктор с любопитство. Еди ме бе подкрепил в този предателски акт, но все още нямаше представа защо го бях направила.
Бяха изминали няколко часа, когато на вратата се почука. Аз скочих.
С Еди реагирахме по един и същ начин: и двамата се изправихме с изострено внимание, готови да извадим коловете си. Преди час бяхме поръчали обяд, но сервитьорът отдавна го бе донесъл и след това отнесъл празните чинии. За Робърт беше рано, а и той не знаеше коя е стаята ни. Но не изпитах познатото гадене при близостта на стригои. Зад нашата врата не дебнеше стригой. Срещнах погледа на Еди. Двамата се съветвахме безмълвно какво да правим.
Но Лиса бе тази, която реагира първа. Стана от стола си и прекоси стаята.
— Ейдриън е.
— Какво? — възкликнах. — Сигурна ли си?
Тя кимна. Владеещите духа обикновено виждат само аурите, но могат да се усетят един друг, когато са достатъчно близо — също както в затвора, когато бе предугадила присъствието им. При все това никой от нас не помръдна. Тя ме погледна спокойно.
— Той знае, че съм тук — изтъкна. — Той също ме усеща.
Въздъхнах и се запътих към вратата, с ръка върху кола.
Надзърнах през шпионката. И там с развеселено и нетърпеливо изражение стоеше Ейдриън. Не видях никой друг, а след като не усещах близостта на стригои, накрая отворих вратата. Като ме видя, лицето му светна от радост. Наведе се и ме целуна набързо по бузата, преди да влезе в стаята.
— Приятели, не вярвам наистина да сте си мислели, че можете да офейкате на купонджийски уикенд без мен, нали? Особено пък
Замлъкна насред изречението. Това бе един от редките случаи, когато Ейдриън бе хванат напълно неподготвен.
— Знаеш ли — рече той бавно, — че Виктор Дашков седи на леглото ти?
