Замислих се. Лас Вегас беше любимото място на някои морои. Яркото слънце не беше привлекателно за стригоите, а казината без прозорци осигуряваха комфортна, затъмнена обстановка. „Часът на вещиците“ беше хотел с казино, за който всички бяхме чували. Въпреки че имаше много клиенти сред човешката раса, всъщност собствениците му бяха морои и затова имаше някои скрити особености, които го превръщаха в любимо място за развлечения и отдих на вампирите. Тайни стаи за захранване. Специални салони само за морои. И голям брой пазители, които осигуряваха безопасността им.
Пазители…
Поклатих глава и стрелнах косо Виктор.
— Не можем да го заведем там. — От всички хотели в Лас Вегас „Часът на вещиците“ беше последният, в който трябваше да отседнем. Бягството на Виктор сигурно вече се бе превърнало във водеща новина за света на мороите. Да го заведем там, където имаше съсредоточени най-много морои и пазители, беше навярно най-лошото, което бихме могли да сторим на този етап.
Лицето на шофьора в огледалото за обратно виждане доби нетърпеливо изражение. Еди беше този, който накрая намери разрешението.
— „Луксор“.
Двамата с него бяхме на задната седалка с Виктор помежду ни и аз проточих врат към него.
— Това пък откъде ти хрумна?
— Така ще сме по-далеч от „Часът на вещиците“. — Еди внезапно доби леко смутен вид. — Винаги съм искал да отседна там. Искам да кажа, ако идваш в Лас Вегас, защо да не отседнеш в пирамида?
— Необорима логика — подкрепи го Лиса.
— Тогава нека е „Луксор“ — казах на шофьора.
Пътувахме мълчаливо — е, с изключение на Виктор, който се взираше смаяно в околните гледки и от време на време надаваше изумени възклицания. Дори през деня улиците на Лас Вегас бяха претъпкани с хора. Млади и красиви вървяха рамо до рамо с възрастни двойки от средните части на Америка, които вероятно бяха спестявали през целия си живот, за да дойдат тук. Хотелите и казината, покрай които минахме, бяха огромни, блестящи и мамещи.
А когато стигнахме до „Луксор“… леле! Беше точно както каза Еди. Хотел с формата на пирамида. Когато слязохме от колата, се втренчих невярващо в него. С все сили се стараех да удържа ченето си да не увисне до земята като на някакъв въодушевен и наивен турист. Платих на шофьора и ни въведоха вътре. Не знаех колко ще останем, но определено се нуждаехме от стая като щаб, откъдето да ръководим нашата операция.
Когато влязох вътре в хотела, ме обзе чувството, че отново се намирам в някой от нощните клубове в Санкт Петербург или Новосибирск. Проблясващи светлини и задушаваща миризма на цигарен дим. И шум. Шум, шум, шум. Игралните автомати бибипкаха и звъняха, жетоните се сипеха, хората крещяха от отчаяние или радост, а приглушените разговори изпълваха помещението като жужене на пчели. Намръщих се. Всичко това направо стържеше по сетивата ми.
Минахме покрай дъното на казиното, за да отидем до рецепцията, където служителят дори не трепна, когато трима тийнейджъри и един възрастен мъж поискаха да се настанят в една стая. Явно тук се бяха нагледали на всякакви неща. Стаята ни беше средна по големина, с две двойни легла. Късметът ни бе проработил, защото от прозореца се откриваше страхотна гледка. Лиса застана до него, омагьосана от пъстроцветното множество и колите по булевард „Стрип“, но аз пристъпих направо към деловата част.
— Добре, обади му се — наредих на Виктор. Той се бе настанил на едно от леглата със скръстени ръце и ведро изражение, все едно беше на почивка. Въпреки самодоволната му усмивка, умората бе белязала лицето му. Независимо от кръвта, която бе погълнал, бягството и дългото пътуване го бяха изтощили, а и бавно завръщащата се болест също оказваше опустошително въздействие върху физическите му сили.
Виктор тутакси посегна към телефона в хотелската стая, но аз поклатих глава.
— Лис, дай му мобилния си телефон. Искам този номер да се запише.
Тя му подаде предпазливо телефона, сякаш той щеше да го омърси. Виктор го взе и ме погледна с едва ли не ангелско изражение.
— Предполагам, че няма да ми се разреши да се усамотя? Много отдавна не съм говорил с Робърт.
— Не — срязах го.
Грубостта в гласа ми стресна дори мен. Хрумна ми, че днес Лиса не е единствената, която страда от страничните ефекти на духа.
Виктор сви леко рамене и започна да набира номера. По време на един от полетите ни беше казал, че е запомнил номера на Робърт и аз трябваше да му се доверя, че се обажда тъкмо на него. Както и да се надявам, че номерът на Робърт не е бил сменен. Независимо че Виктор не беше виждал брат си от години, той беше отскоро в затвора и навярно знаеше адреса и телефона му отпреди това.
Докато телефонът звънеше, в стаята се възцари напрегнато мълчание. Миг по-късно чух глас от другия край на линията, макар че не можах да различа точните думи.
— Робърт — заговори мило Виктор — Виктор е.
