Всичко това стана за части от секундата. И в тези отлитащи мигове нещата се промениха. Когато Дмитрий се бе надвесил над мен, готов да ме ухапе, успях да преодолея импулса да мисля за него
Но сега, докато наблюдавах как някой друг се бие с Дмитрий… като видях как колът на Еди се стрелна към него… ами, внезапно цялата ми хладнокръвна устремност се стопи. Спомних си защо бях дошла тук. Припомних си това, което току-що бях научила от Робърт.
Крехка. Надеждата беше толкова крехка. Бях се заклела пред себе си, че ако настъпи моментът, когато Дмитрий е на път да ме убие и аз още не съм узнала как могат да се спасяват стригои, ще го направя. Ще го убия. И това беше моят шанс. Заедно с Еди можехме да победим Дмитрий. Можехме да сложим край на дяволското му състояние, така както някога той сам бе желал.
И все пак… преди по-малко от половин час ми бе дадена малката надежда, че един стригой може да бъде спасен. Наистина продължаваше да ми се струва абсурдна онази част, че това трябва да бъде направено от някой, който владее духа, но Виктор го вярваше. А след като някой като него бе повярвал…
Не можех да го направя. Дмитрий не можеше да умре. Още не.
Замахнах с кола си, силен удар, с който забих сребърния връх в тила на Дмитрий. Той изрева яростно, успя да се извърти и ме отблъсна, докато продължаваше да парира атаките на Еди. Дмитрий беше изключително добър. Но колът на Еди все повече приближаваше до сърцето на моя любим, а в безмилостния поглед на приятеля си прочетох твърдото намерение да го убие.
Вниманието на Дмитрий беше разделено между нас двамата и след една малка грешка — разсейване за частица от секундата — видях как сребърният кол на Еди се стрелна в открилата се пролука, готов да се забие в сърцето на Дмитрий. Удар, който може би щеше да успее там, където моят се бе провалил.
И тъкмо заради това, с едно плавно движение замахнах със своя кол през лицето на Дмитрий, като междувременно избутах настрани ръката на Еди. Беше красиво лице. Мразех мисълта да го обезобразя, но Дмитрий щеше да се възстанови. Докато атакувах, се промуших покрай него и бутнах Еди, така че двамата политнахме към пожарната врата, от която продължаваше да се разнася пронизителен вой. Каменното лице на приятеля ми трепна изненадано и за миг двамата се озовахме в задънена улица: аз го тласках към вратата, а той се теглеше назад към Дмитрий, въпреки че видях колебанието му. Положението беше такова, че Еди за малко да ме хвърли в ръцете на стригой, което обучението му за пазител в никакъв случай не можеше да позволи.
Ала Дмитрий незабавно се възползва от възможността. Ръката му се стрелна напред и ме сграбчи за рамото, опитвайки се да ме издърпа назад. Извиках от изненада и болка. Имах чувството, че ще ме разкъсат на две. Дмитрий беше по-силният, но дори и притисната в средата, тежестта на тялото ми изигра своята роля. Присъединих силата си към тази на Еди и това ни помогна да напреднем. Но едва-едва. Все едно ходехме по разтопен мед. След всяка стъпка, която успявах да направя напред, Дмитрий ме издърпваше назад.
Но двамата с Еди продължавахме да вървим бавно — и много, много болезнено — към пищящата врата. След няколко минути чух трополене на крака и гласове.
— Охраната — изръмжа Еди и ме дръпна.
— Мамка му — изругах.
— Не можеш да спечелиш — изсъска Дмитрий. Беше успял да ме сграбчи с две ръце за раменете и всеки миг щеше да ни надвие.
— О, нима? След секунди охранителният отряд на „Луксор“ ще е тук.
— И ще имаме купчина тела. Човешки — додаде Дмитрий пренебрежително.
Охранителите вече бяха близо до нас. Не зная какво си помислиха отначало. Някакъв тип напада двама тийнейджъри.
Извикаха ни да престанем, но ние тримата не им обърнахме внимание, вкопчени в епичната си битка на живот и смърт. Сигурно са достигнали Дмитрий. Той продължаваше да ме стиска, но хватката му отслабна дотолкова, че когато Еди ме дръпна силно, аз се извъртях и се освободих. Двамата с Еди дори не погледнахме назад, въпреки че охранителите крещяха нещо след нас.
Но те не бяха единствените. Малко преди да мина през вратата, чух Дмитрий да ме вика през смях.
— Нищо не е свършило, Роза. Наистина ли мислиш, че има място на този свят, където да се скриеш и аз да не те намеря?
Същото предупреждение, винаги едно и също предупреждение.
Постарах се да пропъдя страха, предизвикан от тези думи. Двамата с Еди изскочихме сред задушния смог на пустинята. Слънцето още грееше, въпреки че вече беше ранна вечер. Озовахме се на паркинга на хотел „Луксор“, който не беше достатъчно оживен, за да се скрием. Без да разменим нито дума, двамата се втурнахме към булевард „Стрип“. Знаехме, че можем да избягаме от човешките си преследвачи и да се изгубим в тълпата.
