Знаех също и че се опитва да ме разсее с приказките си.
— А най-странното от всичко е — продължи, — че не си дошла сама. Довела си морои. Винаги си рискувала живота си, но не очаквах от теб да си непредпазлива с техния.
Тогава ми хрумна нещо. Като се изключи едва доловимата глъч, идваща откъм казиното в другия край на коридора и звуците от нашата битка, всичко останало беше тихо. Не бяхме чули много важен шум. Да кажем като алармата при отварянето на противопожарната врата.
— Лиса! — изкрещях аз. — Махайте се оттук! Изведи
Тя би трябвало да се досети. Всички трябваше да се досетят. Тази врата водеше към горните етажи и навън. Слънцето още не беше залязло. Нямаше значение, ако алармата доведе охраната на хотела. По дяволите, това би могло да подплаши стригоите. Най-важното беше мороите да са в безопасност.
Но бързата проверка през връзката ни регистрира проблем. Лиса бе вцепенена. Зашеметена. Внезапно бе видяла с кого се бия и шокът бе твърде голям. Да знае, че Дмитрий е стригой, беше едно. Да го види — наистина, наистина да го види, съвсем различно. Знаех го от личен опит. Дори след като бях подготвена, появата му все още ме изнервяше. Тя беше изумена, неспособна да мисли или да се движи.
Отне ми само миг, за да усетя чувствата й, но в битката със стригой дори една секунда може да е разликата между живота и смъртта. Бъбренето на Дмитрий бе постигнало целта си и въпреки че го наблюдавах и вярвах, че съм нащрек, той успя да пробие защитата ми, тласна ме към стената и притисна ръцете ми толкова болезнено, че колът се измести в ръката ми.
Лицето му се озова толкова близо до моето, че челата ни се докоснаха.
— Роза — промълви. Дъхът му бе топъл и сладък до кожата ми. Би трябвало да мирише на смърт и разлагане, но не беше така. — Защо? Защо всичко с теб е толкова трудно? Бихме могли да прекараме вечността заедно…
Сърцето ми туптеше бясно в гърдите ми. Бях изплашена, ужасена от смъртта, от която знаех, че ме делят само секунди. И в същото време бях изпълнена с тъга, че ще го изгубя. Да видя познатите черти на лицето му, да чуя същия глас с лек акцент, който дори в този миг ме обгръщаше като кадифе… усетих, че сърцето ми отново се разбива на хиляди късчета. Защо? Защо трябваше да ни се случи това? Защо вселената бе толкова жестока?
Отново успях да се окопитя, да забравя, че това е Дмитрий.
Ние бяхме хищник и плячка — и ме застрашаваше опасността да бъда изядена.
— Съжалявам — процедих през стиснатите си зъби и го бутнах силно, но не успях да се измъкна от хватката му. — Представата ми за вечността не включва членството ми в мафията на неживите.
— Зная — рече той. Можех да се закълна, че видях тъга на лицето му, но по-късно се убедих, че сигурно съм си въобразила. — Вечността ще е самотна без теб.
Пронизващ писък отекна внезапно в ушите ми. И двамата трепнахме. Шумовете, предназначени да стреснат човешките същества, щом ги чуят, бяха наистина дяволски усещания, ако се чуят, както ние ги чувахме. При все това се изпълних с огромно облекчение. Пожарната врата. Най-после онези идиоти — и, да не се колебая да нарека приятелите си идиоти, когато се държат като такива — бяха напуснали сградата. През връзката усетих слънчева светлина и това ме изпълни с успокоение, макар че кучешките зъби на Дмитрий приближаваха артерията ми, откъдето само след миг щеше да бликне кръвта ми, за да бъде изсмукана ведно с живота от тялото ми.
Надявах се, че алармата ще отвлече вниманието му, ала той бе прекалено добър. Съпротивлявах се още известно време, надявайки се, че може да го изненадам с някое движение, но напразно. Това, което го
Дмитрий изръмжа от болка, пусна ме и се извърна към Еди. Лицето на Еди беше сурово и неумолимо. Погледът му не трепна. Дори появата на Дмитрий да го бе стреснала, приятелят ми не го показваше. Доколкото го познавах, за Еди той вече въобще не беше Дмитрий. Вероятно виждаше само един стригой. Така бяхме обучени. Да виждаме чудовищата, не хората.
Вниманието на Дмитрий се отклони за миг от мен. Той искаше да удължи смъртта ми. Еди беше само един незначителен дразнител, от който трябваше да се отърве, за да продължи играта.
Еди и Дмитрий се впуснаха в същия танц, както преди малко ние двамата с Дмитрий, с тази разлика, че Еди не познаваше толкова добре като мен движенията на противника си. Затова приятелят ми не успя да се изплъзне навреме, Дмитрий го сграбчи за рамото и го запрати към стената. Маньовърът бе предназначен да смаже черепа на Еди, но Еди успя да се извърти и така тялото му пое голяма част от удара. Болката сигурно е била ужасна, но той беше жив.
