— Не. Вече ви казах за това… Когато поставиха диагнозата на Мей, ми се искаше да науча повече за нея, така че потърсих информация за следродилната депресия. Знаете как е в интернет, едно нещо води към друго. Човек следва линковете. Просто бях любопитен. Не съм чел онези истории за жените, които са се побъркали и са убили децата си, защото съм се притеснявал за Мей. По никакъв начин.
Расбак го гледа вторачено, без да казва нищо.
— Вижте, ако се притеснявах, че Мей може да направи нещо лошо на нашето бебе, нямаше да я оставям сама с него вкъщи по цял ден, нали така?
— Не знам, нямаше ли?
Ръкавиците са свалени. Расбак го гледа в очакване на отговора.
Нико яростно отвръща на погледа му.
— Ще ни предявите ли някакво обвинение? — пита Нико.
— Не, засега не — отговаря следователят. — Можете да си тръгвате.
Нико бавно се изправя. Иска му се да избяга от това проклето място, но няма да бърза, ще се постарае да изглежда така, все едно контролира ситуацията, макар и да не е вярно.
— Само още нещо — вметва Расбак. — Познавате ли някого с електрическа кола или кола с хибридно задвижване?
Нико се поколебава, преди да отговори:
— Не, не мисля.
— Това е всичко — уверява го следователят, като се изправя от мястото си. — Можете да си тръгвате.
На Нико му се иска да се изправи точно пред Расбак, така че лицата им почти да се допрат, и да изръмжи: „Дяволите да те вземат, защо не си свършиш работата и не откриеш бебето ни?“. Но вместо това излиза от стаята с прекалено бързи крачки. Едва когато се озовава навън, той си дава сметка, че не знае къде е Мей. А не може да си тръгне без нея. Расбак го настига.
— Ако искате, изчакайте жена си. Сигурно ще свършим бързо — казва той.
Следователят продължава по коридора и отваря вратата на друга стая — Нико предполага, че жена му е вътре и чака.
Мей седи в студената стая за разпити и трепери. Облечена е с джинси и само една тънка тениска. Климатикът в стаята работи прекалено силно. Полицейската служителка стои до вратата и дискретно я наблюдава. Казаха ѝ, че е дошла тук по своя воля и може да си тръгне, когато пожелае, но въпреки това се чувства като затворник.
Мей се пита какво ли става в другата стая, където разпитват Нико. Да ги разделят, е стратегически ход. Това я кара да се чувства притеснена и несигурна. Полицията ги подозира. Ще разделят Мей и Нико и ще се опитат да забият клин помежду им. Тя няма доверие на полицията. Не им вярва от самото начало, а сега вече със сигурност не им вярва изобщо.
Мей трябва да се подготви за това, което предстои, но не знае как. Не разбира защо са я довели тук. Как могат да подозират нея и Нико, че са отвлекли собственото си бебе? Защо да го правят? Как точно се предполага, че са го направили? Но те явно ги подозират, иначе тя нямаше да е тук, нито пък Нико.
Мисли си да им каже, че иска адвокат. Страхува се обаче, че така ще изглежда виновна, а тя не е виновна за нищо. Родителите ѝ биха могли да си позволят да наемат най-добрия адвокат в града, който специализира в наказателни дела, но тя се бои да ги помоли за това. Какво ще си помислят, ако ги помоли да ѝ наемат адвокат? Ами Нико? Дали двамата имат нужда от отделни адвокати? От тази мисъл ѝ става още по-притеснено. Ако и двамата имат собствени адвокати, дали адвокатите им също няма да се опитат да настроят Мей и Нико един срещу друг? Нима полицията не правеше точно това в този момент? Това я вбесява, защото тя знае, че не са отвлекли собственото си бебе; полицията си губи времето. А Кора е сама някъде, ужасена, подложена на тормоз или… може би дори вече е мъртва. Мей се чувства така, все едно всеки момент ще ѝ прилошее.
За да се разсее от тази мисъл, тя си налага да мисли за Нико. Но тогава отново си го представя как целува Синтия, а ръцете му опипват тялото ѝ — тялото, което е толкова по-привлекателно от нейното. Казва си, че той е бил пиян, а и вероятно Синтия е започнала да го сваля първа точно както казваше той, а не обратното. Цяла вечер гледаше как Синтия се опитва да съблазни Нико. И все пак, Нико беше този, който ѝ беше предложил да излязат навън за по една цигара. Значи и той носеше също толкова голяма вина. И двамата отричаха, че имат извънбрачна връзка, но Мей не знаеше на какво да вярва.
Вратата се отваря и тя подскача на мястото си. Влиза следователят, следван от още един полицай — същият, който беше отишъл с Расбак на разпита на Нико.
— Къде е Нико? — пита Мей с несигурен глас.
— Чака ви във фоайето — отговаря Расбак и се усмихва за кратко. — Няма да се забавим много — продължава меко той. — Ще запишем този разпит — помещението е оборудвано с видеокамера.
Той посочва камерата, монтирана под тавана.
Мей тревожно вдига очи.
— Трябва ли да го правим пред камера? — пита тя.
— Препоръчително е — отговаря Расбак. — Записваме всички разпити, които провеждаме. Така е по-сигурно за всички замесени.
Мей притеснено си оправя косата и се старае да седне поизправена. Полицейската служителка остава на поста си до вратата, все едно се бои, че тя ще се опита да избяга.
