Проблемът е в това, че те не са били у дома. Вече е излязло наяве, че са били на гости у съседите, когато някой е отвлякъл Кора от креватчето. Ако спяха дълбоко в собствената си къща, докато отвличаха дъщеря им от нейната стая, щеше да има много повече симпатия както от страна на пресата, така и на обществеността. Фактът, че са били на празненство в съседната къща, ги беше белязал. Освен това, естествено, информацията за следродилната ѝ депресия също беше излязла наяве. Мей не знае как се е случило това. Тя със сигурност не го е казвала на журналистите. Подозира, че източникът на информацията за това, че са оставили бебето само вкъщи, е била Синтия — но не знае откъде са разбрали за следродилната депресия. Със сигурност не е възможно полицията да е позволила информацията от нейното медицинско досие да изтече. Тя ги беше попитала и те бяха потвърдили, че не е от тях. Но Мей няма доверие на полицията. Който и да беше виновен за изтичането, информацията беше навредила допълнително на имиджа ѝ пред обществеността, медиите, нейните родители и приятели, всички. Беше опозорена публично.
Сега Мей се взира не в репортерите и техните микробуси, а във все по-високата купчина от плюшени играчки и други разноцветни подаръци, които се събират в долния край на моравата пред тяхната къща. Виждат се букети от повехнали цветя и играчки във всякакви цветове и размери — тя различава плюшени мечета и дори един възголям жираф — за които са закачени бележки и картички. Цяла планина от клишета.
Такава демонстрация на подкрепа. И на омраза. Те вече не могат да излязат от къщата си.
По-рано през деня Нико излезе и напълни ръцете си с плюшени играчки и картички, за да ѝ ги донесе с намерението да я разведри и да ѝ вдъхне надежда. Това беше грешка, която няма да повтори. Толкова много от посланията бяха изпълнени с омраза.
„Това е за Кора, чудовища такива. Сигурно сте я убили вие самите.“
„Наблюдаваме ви, детеубийци!“
„Надявам се да горите в ада за това, че сте убили бебето си!“
„На небето вече има още един ангел. Но не заради вас.“
„Няма да ви се размине. Почивай в мир, бебе Кора.“
В девет часа сутринта в понеделник, приблизително петдесет и шест часа, след като беше установено изчезването на бебето, следовател Расбак се обръща към Нико и Мей с молба да се явят на официален разпит в полицейското управление.
Мей видимо се свива на мястото си. Перспективата да премине през обсадата на репортерите пред входната врата, за да отиде в полицейското управление и да бъде подложена на разпит за изчезналото си бебе, изглежда достатъчна да я довърши. Тялото ѝ омеква като на парцалена кукла.
Следовател Расбак се опитва да я успокои.
— Не сте арестувани. Просто бихме искали да получим официални показания от всеки от вас двамата и да ви зададем още няколко въпроса.
— Защо не можете да го направите тук? — пита го тя. — Както правехте досега.
— Защо трябва да ходим в управлението? — обажда се на свой ред Нико.
Нико прилича на призрак — с изпито лице и тъмни кръгове под очите. Кожата на лицето му сякаш виси от черепа. Само за два дни, събота и неделя, се е състарил с години.
— Това е обичайната процедура — отговаря Расбак.
После предлага:
— Искате ли малко да се освежите преди това?
Мей свива рамене, няма значение.
Нико не реагира по никакъв начин, а просто гледа в краката си.
— Добре тогава, да тръгваме — казва Расбак и ги повежда навън.
Когато следователят отваря входната врата, пред къщата настъпва вълнение. Репортерите се изсипват на алеята и светкавиците започват да проблясват.
— Арестувани ли са? — подвиква някой.
Расбак не отговаря на въпросите и запазва каменно мълчание, докато превежда Нико и Мей през тълпата от репортери до полицейската патрулна кола, паркирана пред къщата. Отваря им задната врата, Мей се качва първа и се промушва в дъното. Нико се качва след нея. Никой не казва нищо, освен репортерите, които продължават да ги преследват с въпросите си. Расбак се качва на мястото до шофьора и колата потегля. Репортерите тичат по улицата след тях и ги снимат.
Мей се взира навън през прозореца към репортерите, които ги преследват, и започва да трепери. Нико гледа през другия прозорец и мълчи. Опитва се да я хване за ръката, но тя се отдръпва.
Когато пристигат в полицейското управление, патрулката спира пред главния вход и Расбак ги повежда навътре. Тук няма репортери — никой не ги е предупредил, че Нико и Мей ще бъдат привикани на разпит.
Те влизат в управлението и униформеният полицай на входа заинтригувано вдига поглед към тях. Расбак предава Мей на една полицейска служителка.
— Заведете я в трета стая за разпит — нарежда ѝ следователят.
Нико и Мей се споглеждат шокирани.
— Вие ще дойдете с мен — обръща се Расбак към Нико.
За пръв път ги разделят един от друг.
