В действителност не беше обмислял възможността неговият тъст да му откаже. Мислеше си, че няма да посмее, защото какво щеше да стане с дъщеря му тогава? До този момент той избягваше единствено унижението, необходимостта да се моли за помощ, усещането за това, че Ричард го държи в ръцете си.
Ричард му отвърна със студен поглед.
— Не — каза той.
Дори тогава Нико го разбра погрешно. Помисли си, че Ричард отказва да му вземе лихва.
— Не, наистина. Искам да платя лихва. Сто хиляди би трябвало да ми стигнат.
Ричард се наведе напред на мястото си, като надвисна над масичката между тях.
— Казах „не“.
Нико почувства как нагоре по врата му пропълзява горещина и лицето му почервенява. Не отговори нищо. Не вярваше, че Ричард наистина го мисли.
— Няма да ти даваме повече пари, Нико — отсече Ричард.
Искаше да бъде съвсем ясен.
— Няма да ти даваме и пари назаем. Ще трябва да се оправяш сам.
Той отново се облегна на удобния стол в частния си клуб.
— Винаги мога да разпозная една лоша инвестиция — добави тъстът.
Нико не знаеше какво да каже. Не искаше да се моли. Когато Ричард вземеше решение, той не се отмяташе от него. А очевидно вече беше взел решение.
— Двамата с Алис мислим еднакво по този въпрос — вече бяхме решили да спрем с тези помощи — обясни Ричард.
„Ами дъщеря ви?“, искаше да попита Нико, но не можеше да накара думите да излязат от устата му. А и не искаше да се унижава повече. После изведнъж си даде сметка, че знае отговора на своя въпрос.
Ричард щеше да разкаже на Мей за това. Щеше да каже на дъщеря си какъв некадърник е нейният съпруг. Какъв лош избор е направила. Ричард и Алис никога не го бяха харесвали. Те търпеливо бяха очаквали този ден. Те искаха Мей да го напусне. Да вземе детето му и да го остави. Разбира се, че искаха това.
Но той нямаше да го позволи.
Нико изведнъж се изправи, като блъсна масичката между тях с коленете си.
— Добре тогава — каза той. — Ще се справя сам.
После се обърна и си тръгна от клуба, заслепен от гняв и срам. Сам щеше да каже на Мей, при това пръв. Щеше да ѝ разкаже какъв кучи син е баща ѝ в действителност.
Беше късен следобед. Имаше време за още едно питие, преди да се прибере. Той отиде до своя бар, в който ходеше обикновено, а след това излезе на обичайната си разходка. Брус вече беше на пейката. Ето тогава се обърка всичко. Това беше моментът, след който вече нямаше връщане назад.
Когато Нико седна на пейката, Брус се обърна към него и отбеляза:
— На нищо не приличаш.
Нико беше като зашеметен. Не виждаше никакъв начин да се измъкне от неприятностите си. Беше събрал кураж да попита, но дори не си беше представял, че Ричард може да му откаже. Мислеше по-скоро за това как да използва парите, за да спаси своя бизнес от затруднението. Не се съмняваше, че ще успее да го направи. Имаше няколко лоши кредити — клиенти, които не му бяха платили за работа, която вече беше свършил. Имаше и потенциални нови клиенти, които се опитваше да хване, а те се бавеха с решението си. Все още беше възможно всичко да се оправи — само да имаше малко пари, с които да преживее този момент. Не беше изгубил амбицията си. Не беше изгубил вяра в себе си. Просто имаше нужда да си поеме въздух. Имаше нужда от малко пари. Откъде можеше да намери малко пари? Нямаше как да вземе заем за бизнеса в момент, когато финансовите му отчети изглеждаха по този начин.
— Трябват ми малко пари — каза Нико на Брус. — Случайно да познаваш някакви лихвари?
Шегуваше се, но не съвсем. Даваше си сметка колко отчаян изглежда.
Но Брус прие думите му съвсем на сериозно.
— Да, познавам — кимна той.
Нико осъзна, че Брус наистина имаше вид на човек, който може да познава лихвари и знае как да се оправя с такива хора. Знаеше къде да ги намери и как да преговаря с тях. Като се замисли. Брус дори му приличаше на човек, който притежава собствен метален бокс. Започна да се чувства в несигурни води, но игнорира усещането си.
— Но ти не искаш това, повярвай ми — увери го Брус.
— Ами, не знам какво друго мога да направя, мамка му — отвърна Нико.
— Можеш да обявиш фалит и да започнеш от нулата. Много хора го правят.
— Не мога.
— Защо не? — попита Брус.
— Защото това ще съсипе жена ми. Тя е… в момента е нестабилна. Следродилна депресия.
— Имате бебе?
— Да — кимна Нико. — Момиченце.
Брус се облегна назад и го изгледа сериозно.
— Какво?
— Нищо — бързо отговори Брус.
— Не, ти щеше да кажеш нещо — настоя Нико.
В главата на Брус очевидно се въртеше някаква мисъл.
— Как се чувстват родителите на жена ти по отношение на малката си внучка?
— Обожават я. Тя е единственото им внуче. Разбирам накъде биеш. Те ще осигурят пари за образованието ѝ и сигурно ще отделят някаква сума, която да получи, когато навърши пълнолетие, но ще я затворят в доверителен фонд, така че да не мога да я пипна. Няма как да си помогна по тази линия.
— Има, ако подходиш по-творчески — каза Брус.
Нико го изгледа.
— Какво имаш предвид?
Брус се наведе към него и сниши глас.
— Готов ли си да поемеш известен риск?
— За какво говориш?
