След като вече е тук, не знае откъде да започне. Целта ѝ е да разбере истината. Дали да се държи приятелски? Или обвинително? Последния път, когато беше в тази къща, всичко беше нормално. Кора още беше при нея. Струва ѝ се, че това бе толкова отдавна. В някой друг живот. Не е влизала в къщата на Синтия от нощта на отвличането. Но Нико е бил тук.
Когато влизат в кухнята, Мей поглежда към плъзгащите се стъклени врати, които водят към задния двор. Вижда столовете на двора. Представя си как Синтия седи в скута на Нико на един от тези столове, докато онзи убит мъж откарва бебето им с колата си. Изпълва я гняв, но тя внимава да не се издаде. Има голям опит в това да изпитва гняв, без да се издава. Лицемерничи. Нали всички правят така? Всички се преструват на нещо, което не са. Целият свят е изграден от лъжи и измами. Синтия е лъжкиня, точно като съпруга на Мей.
Мей изведнъж усеща замайване и сяда до кухненската маса. Синтия включва машината за кафе и се обръща към нея, като се подпира на кухненския плот. Погледната от мястото на Мей, домакинята изглежда по-висока и дългокрака. Мей осъзнава, че изпитва ревност, налудничава ревност. И Синтия го знае.
Нито една от двете не иска да започне разговора първа. Става неловко. Най-сетне Синтия пита:
— Има ли някакво развитие по разследването?
По лицето ѝ се изписва престорена загриженост, когато го казва.
Мей отвръща на погледа ѝ:
— Бебето ми никога няма да се върне.
Казва го спокойно, все едно говори за времето. Усеща се откъсната от действителността, без връзка с нищо. Седи на ръба на черната дупка. Изведнъж си дава сметка, че беше грешка да дойде тук. Не е достатъчно силна, за да се изправи сама срещу Синтия. Беше опасно да идва. Тя се страхува от Синтия. Защо? Защо изведнъж изпитва страх от нея? Какво може да ѝ направи Синтия след всичко, което вече се е случило? Наистина, след като е изгубила толкова много, Мей би трябвало да се чувства неуязвима. Не ѝ е останало нищо, което да загуби. Би трябвало Синтия да се бои от нея.
И тогава Мей разбира защо. Пронизва я ледена тръпка, чак до мозъка на костите ѝ. Мей се страхува от себе си. Страхува се от онова, което може да направи. Трябва да си тръгва. Изведнъж се изправя от мястото си.
— Трябва да си тръгвам — казва бързо тя.
— Какво? Но ти току-що дойде — възкликва изненадано Синтия и я поглежда внимателно. — Добре ли си?
Мей се отпуска обратно на стола и навежда глава между коленете си. Синтия пристъпва към нея и прикляква до стола. Леко отпуска една от ръцете си с безупречен маникюр на гърба ѝ. Мей се страхува, че може да припадне; чувства се така, все едно всеки момент ще повърне. Диша дълбоко и чака това усещане да премине. Ако изчака и диша дълбоко, ще ѝ мине.
— Ето, пийни си кафе — предлага Синтия. — Кофеинът ще ти помогне.
Мей вдига глава и гледа как тя налива кафето. Тази жена изобщо не се интересува от нея, но ѝ прави кафе. Синтия ѝ донася чашата и Мей отпива голяма глътка, после още една. Синтия беше права — наистина се чувства малко по-добре. От кафето ѝ става малко по-леко и може да подреди мислите си. Тя отпива още една глътка и оставя чашата на масата. Синтия е седнала срещу нея.
— От колко време имаш извънбрачна връзка с моя съпруг? — пита Мей.
Говори спокойно и изненадващо неутрално, като се има предвид колко е разгневена. Ако някой ги слуша, би си помислил, че темата на разговора няма никакво значение за нея.
Синтия сяда по-назад на стола си и скръства ръце върху пищния си бюст.
— Нямам извънбрачна връзка с твоя съпруг — отговаря тя, също толкова спокойно.
— Престани с тези глупости — отвръща Мей. — Знам всичко.
Синтия изглежда изненадана.
— Какво имаш предвид? Няма нищо подобно. Двамата с Нико нямаме връзка. Последния път, когато бяхте тук, се заиграхме малко в задния двор, но беше безобидно. Като тийнейджъри. Той беше пиян. И двамата бяхме пияни. Отнесохме се. Това не означава нищо. Беше първият и последният път, когато сме се докосвали.
— Полицията знае — казва ѝ Мей.
— Какво знае полицията? — пита Синтия, като я поглежда остро.
— За теб и Нико.
— Какво за мен и Нико?
— Знаят какво сте правили в задния двор в нощта на отвличането.
Синтия изглежда объркана.
— Нали ти казах — както и на полицията — че малко се понатискахме в задния двор. Това ли имаш предвид?
— Не знам защо и двамата го отричате. Знам, че имате извънбрачна връзка.
— Вече ти казах, че малко се понатискахме навън, защото бяхме пияни, и това беше всичко. Между мен и Нико няма нищо друго — нито преди това, нито след това. Дори не съм го виждала след нощта на отвличането. Въобразяваш си, Мей.
Думите ѝ звучат снизходително.
— Не ме лъжи! — изсъсква Мей. — Вчера следобед видях Нико да излиза от задния вход на къщата ви.
Синтия се сковава на мястото си.
— Така че не ме лъжи и не ми казвай, че не си го виждала! Освен това знам за мобилния телефон.
— Какъв мобилен телефон?
— Няма значение — казва Мей.
