Той обаче прескочи парапета. Приземи се на петите си върху кърмата, хлъзна се напред и щеше да падне по гръб и да се пребие, но Жаклин Пикар го улови като танцьорка, изпълняваща заучен номер с познат партньор — обгърна го с едната си ръка и се завъртя настрани, за да поеме инерцията на тялото му, като едновременно го притисна до себе си.
Салазар изпусна въздуха от дробовете си.
— По дяволите — каза тя. — Сега ще трябва да ни го върне.
Изриъл не каза нищо. На полицейската моторница двете сенки — на жената и на момчето — се сляха в една. Моторницата отново се обърна с носа на север. Двигателите изреваха.
— Но какво прави тя? — каза Салазар. — Не може да го отведе! Това не е… Не мога да си затворя очите! Трябва да докладвам за това проклето хлапе!
— Можеш да си затвориш очите — каза Изриъл, който отново усещаше вкуса на кръв, но устата му не беше толкова пълна, колкото преди. Това добър знак ли беше, или лош?
— Не, не мога. Той е дете.
— Ти също си била дете. Била си на четиринайсет, когато са те качили на онази лодка. — Той посочи към своята моторница, чийто корпус стържеше в скалите.
Салазар се поколеба.
— Решението не е наше. Баща му може да е боклук, но ще тръгне да го търси.
— Не, няма. Той е мъртъв.
Тя се извърна и го зяпна.
— Той е горе, в къщата на Пърсел — каза Изриъл. — Мъртъв е от няколко часа. Имах други грижи, та не се сетих да ти кажа.
Вятърът обърна косата ѝ върху лицето, тя я отметна с длан и се взря в очите му, сякаш така думите му щяха да имат повече смисъл.
— Господи, видя ли как тичаше това дете? — каза Изриъл. — Видя ли го?
— Да. — Тя се приближи до него и коленичи. — Трябва да те отведем колкото се може по-бързо оттук.
— Добре съм.
— Пайк, ти си всичко друго освен добре.
— Прибра ли колието?
— Не. Тя го даде на теб.
О, да, наистина. Той бръкна в джоба си да го търси, но Салазар разтвори полека ръката му и го взе оттам. През цялото време го бе стискал в дланта си.
— Пази го — каза той. — На него е всичко, което ти трябва, стига да се е запазило.
— Какво имаш предвид?
— Това е камера — каза той. — Била е с нея на борда на „Мерео“.
Салазар го изгледа смаяно, после внимателно пусна колието в джоба на якето си и затвори ципа.
— Имаме много да наваксваме — каза тя, — но ще оставим това за болницата.
— Не.
— Пайк, въпрос е на…
Той я сграбчи за ръката с всичката сила, която успя да събере. Не беше много. Тя млъкна и срещна погледа му. Изриъл винаги се бе възхищавал на очите ѝ. Ако се оставеше, щеше да потъне в тях. Но тази вечер не можеше да си го позволи. Не и преди да ѝ бе казал всичко.
— Имаш ли нещо, с което да записваш? — попита той.
— Разбира се, в болницата.
— Престани. Нямам сили да споря, а този запис ще ти трябва.
— Ще имаме много възможности да го направим — каза тя, но вече отмествайки поглед встрани.
— Разбира се. Не пропускай тази обаче. Джен? — той изчака, докато отново не погледна към него. — Не пропускай този шанс.
Салазар го изгледа продължително, после извади телефона от джоба си и извика приложението за диктофон. Обърна дисплея към него, за да му докаже, че записва.
— Е, добре — каза той. — Благодаря ти. Ще ти го разправя точно както беше. Ако имаш въпроси, изчакай, първо ме изслушай.
Тя се поколеба, но кимна.
Изриъл Пайк, убиец и честен мъж, вдигна поглед от телефона към небето, където звездите се опитваха да пробият надвисналите облаци, и каза:
— Аз убих Кори Ранкин на Литъл Херинг. Поисках му сметка за престъпленията, които бе извършил заедно с моя чичо, Стърлинг Пайк, и се сбихме. Той загуби.
Пое си дъх. Гърдите и гърбът го боляха. Вече не усещаше раната. Болката се беше преместила, сякаш ѝ бе писнало да стои на едно място и бе решила да си потърси нови свърталища.
— Притеснявах се и за това дете. Да живее само на такова място с човек като него. Попитай Дар Тренчард какво представляваше Кори Ранкин като баща. Тя ще ти каже.
— Къде беше момчето, когато ти уби баща му? — попита Салазар.
Изриъл сведе поглед от небето и отново се фокусира върху нея.
— Не го видях — каза той. — Надявам се, че е побягнало. Това е единственото нещо, което би могло да направи с баща като този. Да бяга бързо, да бяга надалече и да не се обръща назад.
Салазар го наблюдаваше на слабата светлина от телефона. Косата ѝ беше влажна и лъскава, очите ѝ блестяха. Той зачака тя да изключи диктофона и да го нарече негодник. Да му каже да не я заблуждава, а да говори истината.
Но тя не го направи.
— У Кори Ранкин имаше колие — продължи Изриъл. — Каза ми, че го свалил от шията на мъртва жена. Която се удавила. Казвала се Жаклин. Нейната сестра, Мари, също се удавила с нея. Мари била намерена от други, не от него. Стърлинг свалил колието от трупа ѝ. Според Кори в тези колиета има камери, които ще покажат какво се е случило на „Мерео“ в нощта на убийствата.
