Изминаха няколко минути. А мили? Трудно бе да се каже със сигурност, дори да се предположи. В мъглата се чуваха чайки, но Лаймън не можеше да ги види. Индикаторът показваше ниво на горивото под 0, но продължаваха да се движат. Как бе възможно това? Как работеха двигателите при празен резервоар? Може би индикаторът не отчиташе точно или пък в маркучите от резервоара до двигателите имаше повече гориво, отколкото той можеше да предположи.
Тъй или иначе, продължаваха да порят водата.
Но едва ли задълго. Всеки момент щяха да спрат. И тогава какво?
Той наблюдаваше стрелката толкова вторачено, че си даде сметка за появата на острова не със зрението, а със слуха си, усети онази деликатна промяна в звука, която се дължеше на далечния грохот на прибоя, на морските вълни, разбиващи се в скали. Лаймън цяла нощ не бе чувал този звук, защото бяха толкова сами в мрака, че нищо не нарушаваше водната шир.
Изправи се на седалката, напълно забравил за индикатора, и погледна напред.
Мъглата още висеше във въздуха, но сред нея се виждаше остров. Високи скални стени, водещи към полегати тревисти склонове. И няколко дървета. Хамбар. Още един, може би два, или това май беше къща? Той не можеше да различи очертанията в разреждащата се мъгла, но сред сградите като че ли имаше и нещо като дом.
Моторницата продължаваше да се движи напред с празен резервоар, когато слънцето изгря и мъглата се отдръпна като завеса, откриваща сцена.
Къща с два хамбара. Той вече беше сигурен. Поизтрити от времето дървени стъпала водеха от двора надолу към каменистия бряг, а между скалния хребет и първия хамбар имаше градина, защитена със зид. Всичко вече се виждаше напълно ясно, което означаваше, че и лодката се вижда от острова. Той се страхуваше да бъде видян след толкова време, прекарано в самота, и се извърна към Секира, за да ѝ го каже.
Но тя се усмихваше. Усмивката ѝ беше толкова слаба, едва загатната, че човек трябваше да я познава добре, за да долови надеждата, изписана на лицето ѝ, но Лаймън вече я познаваше достатъчно добре.
Той се изправи и застана до нея и в този момент двигателите се закашляха, задавиха и най-после спряха. Вълните свършиха останалото, избутвайки ги към скалите, докато слънцето стопляше гърбовете им. Още щом навлязоха между крайбрежните скали и водата продължаваше да ги подхвърля, но вече не можеше да ги отклони от курса им, нито да ги издърпа назад, Секира пусна руля и накуцвайки, отиде до кърмата. Коленичи и разви тапата за водата, после отиде до тапата на десния борд, отвори я и я издърпа. След това направи същото с тапата на левия борд. Хвърли всичките части в морето. Лодката започна да се пълни с вода.
Секира посочи една стърчаща плоска скала, до която бяха спрели.
— Помогни ми, Лаймън! — каза тя и той ѝ помогна, като се изкатери на скалата и я издърпа от лодката.
— Сега бутаме — каза тя.
Опряха ръце в носа на лодката, извъртяха я настрани и я освободиха от скалите, насочвайки я към малко заливче с по-дълбока вода. Тя вече се накланяше, сякаш загледана в небето; кърмата ѝ беше потънала, а носът — навирен нагоре. Секира я наблюдаваше внимателно, докато Лаймън поглеждаше към фермата на хълма.
Някой пресичаше двора.
Беше жена. Ходеше с наклонена настрани глава, гледайки любопитно към тях. Имаше посивяла коса, завързана на опашка на тила, и носеше фланелена риза с навити до лактите ръкави. Без връхна дреха. Утрото беше студено, но човек се сгряваше бързо, като работи на слънце. Лаймън видя как жената отвори портичката и тръгна към тях в златистата светлина и се зачуди дали Секира я познава, дали тя би могла да е баба ѝ — онази, при която толкова бе копняла да се завърне. Понечи да попита, но се спря.
Времето щеше да покаже.
Секира протегна ръка, Лаймън я хвана и, помагайки си един на друг, двамата тръгнаха по скалите към брега.
Докато пишех тази книга и се срещах с Лаймън Ранкин, се улових, че често си мисля за авторите, пишещи за деца, изпаднали в ужасни ситуации. Моите благодарности на Гари Полсън, Джери Спинели, Анджи Томас, Уолтър Дийн Майърс, Гари Шмит и още толкова много автори на книги за млади хора, които казват истината, ненапудрена, ако трябва да перифразирам Стивън Кинг, на свой ред перифразирал Франк Норис. Свеждам глава за почит пред г-н Полсън, когото изгубихме, докато пишех тази книга. Ако искате да знаете как книгите могат да спасят човешки живот, прочетете мемоарите му „Изгубен в гората“.
Сайтът на Американската библиотекарска асоциация
Що се отнася до моята книга…
