Толкова добре се чувстваше, изговаряйки последните лъжи в живота си. Това не бяха лоши лъжи. Беше му приятно да ги изрича под чистото нощно небе, край морето, на вятъра и под отслабващия дъжд. Беше едва ли не някакво свещенодействие. Щеше да остави лъжите да излязат от него и тогава всичко щеше да приключи.
Навътре в Северния Атлантик микроскопичните светлини на полицейската моторница почти се бяха разтворили в мрака.
Карай бързо и действай умно, пожела мислено Изриъл — колкото на Жаклин, толкова и на себе си.
— Знам само онова — каза на глас той, — което чух от тези тримата: Стърлинг Пайк, Кори Ранкин и Джей Ар Карузо. Ще ти разкажа какво ми казаха те.
И той ѝ разказа. Разказа ѝ историята на Жаклин Пикар, така както си представяше, че я чува от устата на трима от многото мъже, толкова дълго гаврили се с нея и сестра ѝ. Отдели малко повече време на Карузо. Искаше да се убеди, че е разбрала правилно доктрината му. Нито едно оправдание нямаше смисъл без доктрината.
Искаше да ѝ обясни логиката на тези мъже. На онова, което бяха вършили, на онова, в което бяха вярвали.
Докато говореше, вятърът се затопли, което му се стори странно на фона на сгъстяващия се мрак. Звездите в небето се умножаваха и светеха по-ярко. Съзнанието му беше все така бистро. Не спря да говори, докато не ѝ разказа всичко, или поне достатъчно, за да има някакво значение. Достатъчно, за да може да го провери и потвърди за себе си по някакъв смислен начин.
— Е, добре — каза Салазар. — Стига толкова, Изриъл. Време е да спрем.
Той бе спорил с нея преди, но този път не понечи да спори. Видя я как спря записа и запамети файла, после отвори клавиатурата на телефона и набра деветка и единица.
— Тук няма сигнал — каза той. — Ще ти трябва радиостанция.
Когато Салазар посегна към радиостанцията на колана си, той протегна ръка и я спря.
— Хей — каза той.
— Какво?
— Видя ли го как скача това хлапе?
— Да, разбира се.
Тя откачи радиостанцията от колана и я прехвърли в другата си ръка, за да държи неговата. Беше мил жест. Той си помисли да ѝ го каже, но не се реши. Искаше най-напред да ѝ каже важното.
— Това беше красиво — каза той. — Когато детето скочи…
Тя не му отвърна. Говореше по радиото. Изриъл усещаше морето под себе си, което трябваше да му се види смущаващо, защото беше на сушата, но вместо това му действаше успокоително, напомняше му за първата лодка, която бе притежавал като момче. Чувстваше докосването на водата и аромата на дървени стърготини от работилницата на дядо си. Стърготините изместиха миризмата на кръв и той беше благодарен за това. Затвори очи, вдиша уханието на кедрово дърво и усети движението на морето под себе си. То го носеше без усилие и едва ли не нежно, интимно, което беше изумително, защото Изриъл беше толкова малък, а морето толкова огромно и въпреки това то се отнасяше с него като със стар познайник.
Той се полюляваше на вълните, вдишваше миризмата на стърготини и когато чу гласа на Салазар да го вика по име, се усмихна, припомняйки си как Лаймън Ранкин бе тичал по скалите и как бе скочил, как бе отказал да се подчини на земното притегляне.
— Това беше красиво — каза отново той. — Когато то скочи, Джен… беше красиво.
Знаеше, че тя е съгласна с него, макар да не чу отговора ѝ. Вече не чуваше нищо, защото топлите вълни го обгръщаха отвсякъде, разлюлени от вятъра с дъх на кедър. Но какво от това? Той не се нуждаеше от нейния отговор. Не се нуждаеше от ничий отговор.
Неговата история беше разказана.
Денят се раждаше от черната нощ, обвит в сива мъгла, когато Лаймън и Секира потопиха полицейската моторница в червеникавата светлина на зората.
Тя не бе подгънала крак цяла нощ. Остана права зад руля, взряна в морето, в навигационната система, в Лаймън. Той стоеше до нея, докато ритмичното полюляване на лодката и приглушеното боботене на двигателите го унесоха, и тогава заспа, облегнат на нея, поклащайки глава в такт е лодката. Когато се събуди, беше още пълен мрак и наоколо нямаше нищо освен море.
Индикаторът за горивото на бордното табло показваше 1/8 резервоар.
Паднаха на 1/16 — той знаеше, защото беше преброил чертичките на циферблата — когато първите отблясъци на зората ги посрещаха в мъгла. Секира не бе докоснала лоста за газта. Движеха се може би с три четвърти от максималната скорост. Не е пълна мощност, за да не хабят гориво, но достатъчно бързо.
Тя разбираше от лодки.
Мъглата се беше изпълнила с отсенки на розово и златно, когато стрелката на индикатора падна на нула. Двигателите продължаваха да бръмчат.
— Свършва ни горивото — каза Лаймън.
Тя не отговори. Просто докосна ръката му и отново стисна руля с две ръце.
