Веднага започнах да намалявам броя на случаите, които поемах. Делата, в които подсъдимите ги грозеше смъртно наказание, вече бяха насрочени, с което съдиите ми връщаха за дните, прекарани в извъртане на фактите и помагане на хора като Били Докъри да излязат на свобода. Синът ми вече беше в университета, а дъщеря ми беше последна година в гимназията. След по-малко от година се надявах да приключа с тези случаи и да се откажа от професията, с която се бях заел заради вуйчо Реймънд, макар той да не беше основната причина.
Когато се върнах от Маунтън Сити, вече беше почти тъмно. Дотук рожденият ми ден се бе оказала пълен провал. Бяха запушили устата на Джони Уейн, аз на практика бях рухнал в стаята на мама, а картините със Сара продължаваха да се въртят из главата ми. Освен това не можех да се свържа с Каролайн или някое от децата по мобилния си телефон.
Най-накрая влязох в автомобилната алея и натиснах дистанционното за гаражната врата. Вътре нямаше друга кола. Рио, младата ми германска овчарка, изскочи от гаража и започна всекидневния ритуал обиколки на колата. Бях го спасил от доста тежко положение, когато беше само на два месеца. Аз бях неговият герой и когато ме видеше да завивам по автомобилната алея, вълнението се оказваше твърде голямо за младежкия му мехур, така че щом стъпех на земята, се изпикаваше на обувката ми.
Къде ли бяха? Не виждах колата на сина ми. Миналата седмица бяхме говорили по телефона и той беше обещал, че ще дойде на вечеря за рождения ми ден. Сериозно се замислих дали да не дам на задна и да отида някъде, за да удавя тъгите си, но реших да вляза, за да видя дали не са ми оставили бележка. Не можеше да са забравили рождения ми ден, нали така. Та това бяха хората, които обичах повече от всичко на света. Досега никога не бяха забравяли рождения ми ден. Винаги го празнувахме много тържествено.
Тази сутрин бях излязъл в пет и половина — жена ми и Лили още спяха. Може би наистина бяха забравили.
Или пък нещо не беше наред? Нещо май наистина не беше както трябва. Почесах Рио зад ушите, после отворих вратата към кухнята. Беше тъмно. Пуснах кучето пред мен. Цареше тишина.
— Ей! Къде сте? — провикнах се и запалих лампата.
От тавана висеше голям плакат. Стигаше чак до пода и беше широк поне два метра. Приличаше на плакатите, които феновете на училищните футболни отбори правят за началото на сезона. На него с яркосини букви пишеше:
ТАТЕ, ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН!
ОБИЧАМЕ ТЕ!
Засмях се, когато тримата се появиха и запяха: „Честит рожден ден!“ И тримата носеха раирани пижами и се хилеха. Бяха вързали китките си една за друга. Семейната банда на Дилардови. Самосъжалението ми се изпари и разперих ръце за групова прегръдка.
Каролайн заяви, че ще ме водят на вечеря, и отидоха да свалят раираните пижами. Аз избрах да отидем в „Пасифик“, малко тихо заведение в покрайнините на Джонсън Сити, където сервираха най-добрите морски дарове в града.
Докато седях и похапвах скариди и миди в най-прекрасния тайландски сос, огледах лицата им и се спрях лицето на Каролайн. Преди много години се бях влюбил в най-красивото момиче в училище, но днес тя беше дори по-красива. Кестенявата й коса проблясваше на светлината на свещите. Гладката й светла кожа и тъмнокафявите й очи грееха и когато ме хвана, че я зяпам, ми отправи малко свенлива усмивка, която изкара трапчинката на дясната й буза.
Каролайн има малкото стегнато тяло на танцьорка, но и закръглено и меко там, където трябва. Танците през целия й живот го поддържат гъвкаво. Лили е пълно нейно копие, с изключение на това, че косата й е по-светла, и очите й също. Тя е на седемнадесет и в момента е последна година в гимназията. Иска да стане танцьорка — или фотограф, или художник, или артистка на Бродуей, тоест още не знае какво иска.
Джек доста прилича на мен. На деветнадесет е, висок и мускулест, с черна коса и замислени почти черни очи. Отличен студент и много добър атлет. Целта му е да стане професионален играч на бейзбол и работи по въпроса с разпалеността на фанатик. С него прекарвахме безброй часове на бейзболното игрище. Той удряше, докато на ръцете му не излязат пришки, хвърляше, докато не го заболи рамото, вдигаше тежести, докато мускулите му не започнат да парят, и тичаше, докато краката му не откажат. Упоритата му работа се изплати под формата на стипендия за „Вандербилт“, но тя покриваше само половината от таксите и аз трябваше да добавям по 20 000 долара годишно.
Когато келнерът донесе шоколадовата торта, Каролайн извади от чантата си свещ, забучи я в тортата и я запали.
— Пожелай си нещо!
— И не ни казвай какво е желанието ти — каза Лили. Всяка година го повтаряше.
Отправих мълчалива молитва за поне един невинен клиент. Колкото по-скоро, толкова по-добре.
Джек бръкна под масата и измъкна малка плоска увита като подарък кутийка.
— Това е от всички.
