Момичетата започнаха да идват между четири и четири и петнадесет. Ърлин им каза да седнат на бара. Щом се домъкна и Джули — както винаги закъсняла, — Ърлин застана от другата страна на плота и им дръпна една кратка реч.
— Около обед дойде агент от Бюрото за разследване. Във връзка с едно убийство. Носеше снимката на убития и смята, че той е бил тук снощи. Може би дори си мисли, че някоя от нас има нещо общо с това.
Направи кратка пауза и заоглежда лицата им. Наистина имаше високи изисквания към момичетата си. Трябваше да са облечени предизвикателно и гримът и прическите им да са перфектни.
— За убийството, за което съобщиха по радиото ли става дума? — попита Хедър — Казаха, че човекът бил проповедник. Подсети ме за онзи тип снощи, дето…
Ърлин вдигна ръка.
— Нищо не съм чула по радиото. Обаче искам всички да забравите за мъжа от снощи. Не е идвал тук. Искам сега всяка от вас да ме погледне и много внимателно да изслуша това, което ще кажа. Когато човекът от БРТ дойде тук или при вас и започне да ви задава въпроси, ще ви покаже снимката. И вие ще му кажете, че такъв човек не е идвал тук. Разбрахте ли?
Всички, освен Джули закимаха.
— Караш ни да лъжем ченге за убийство? — попита Джули. — Това не е ли противозаконно?
Ох, тая Джули! Вечно проблеми с нея. Красива, зеленоока и червенокоса — страхотна за бизнеса, но пак се беше захванала с кокаина и от ден на ден ставаше все по-зле. Винаги закъсняваше, винаги беше разсеяна и понякога, когато танцуваше, правеше възмутително вулгарни работи.
Освен това страшно си беше паднала по Гюс, макар че той можеше да й е дядо. И миналата година на Ърлин й се наложи да я уволни, когато я хвана да шмърка кокаин. Джули направи страховита и грозна сцена, но все пак изхвърча от клуба. Ърлин не чу нищо за нея цели осем месеца. Преди два месеца тя й се обади по телефона, най-възпитано и с куп извинения. Каза й колко много съжалява за Гюс и й съобщи, че е чиста като първия сняг и че иска да се върне на работа. Обади се от Тексас и здравият разум подсказваше на Ърлин да я остави там, но сърцето й нашепваше, че Джули е просто объркано младо момиче, което има нужда от работа. Освен това присъствието й се отразяваше добре на оборота.
— Нищо няма да стане, ако се държим една за друга — отговори Ърлин. — Момичета, имате ли представа как ще се отрази на бизнеса, ако се забъркаме в убийство? Хората ще престанат да идват тук. И всички ще се озовем на улицата, включително и ти, госпожице Джули. Всички пари, които печелите, ще се изпарят. Освен това съм сигурна, че никой от тук присъстващите не е убил въпросния господин, и дълбоко се съмнявам, че някой от нас разполага с информация, която би могла да помогне на полицията. Тоя тип беше пиян и освен това глупак. Всички го видяхте как се държеше. Вероятно след като си тръгна оттук е отишъл някъде другаде и си е намерил майстора. За какво тогава да се набъркваме? Ако детективът ви попита, просто му кажете, че човекът не е идвал тук, и го оставете да се заеме с хората, които наистина биха могли да му помогнат.
— Къде е Ейнджъл? — попита Джули. — Тя му сервираше.
— Ейнджъл е вкъщи. Тя не е за тази работа. Не се тревожи за нея. Тя няма да каже нищо. — Ърлин отново направи пауза и огледа момичетата едно по едно. — Е, какво ще кажете? Разбрахме ли се?
Те мълчаливо закимаха. Ърлин знаеше, че като спомене парите, които печелеха, ще привлече вниманието им, а и освен това нали се отнасяше добре с тях. В замяна очакваше поне малко вярност.
— Джули?
Джули направи балон с дъвката си, спука го и вдигна рамене.
— Добре, тогава да се приготвим за работа — каза Ърлин.
След като излязох от старческия дом, подкарах към Маунтън Сити, за да защитавам клиент, който щеше да се признае за виновен в замяна на по-леко обвинение в убийство по непредпазливост, което първоначално беше за непредумишлено убийство. Клиентът, тридесетгодишен, казваше се Лестър Ханкок, се прибрал една вечер неочаквано и намерил най-добрия си приятел в леглото със съпругата си. Отначало се справил с положението блестящо: казал на приятеля си да се маха от къщата му и никога повече да не стъпва в нея. Приятелят му си тръгнал, но след петнадесет минути се върнал, застанал срещу къщата, през улицата, и започнал да крещи обиди. Лестър излязъл на верандата и го надупчил с ловната си пушка. Вероятно така и е нямало да му повдигнат обвинение, ако не бил завлякъл жертвата в дома си и не излъгал полицията за това как наистина е станало всичко.
Беше април и пътуването беше много приятно. Планинските върхове се отразяваха в блестящите води на езерото Уатуга, склоновете бяха осеяни с розовите и бели цветове на кучешкия дрян, дивите рожкови, брадфордските круши и азалиите. Докато бавно следвах извивките на пътя през красивата местност, си мислех за въпроса, който ми беше задала мама.
„Какво ти е направил Реймънд?“
